Сякаш тя беше до мен, вятърът духаше през отворения прозорец и развяваше накъдрената й коса, а ръката й почиваше небрежно върху коляното ми. Ако я пожелаех в такъв миг, беше невъзможно да не я имам: желанието винаги е заразително, стига да е достатъчно силно. Беше дошло време за промяна, животът ми трябваше да възприеме нов облик. Марк беше турил пръст в раната: завиждах му. Спомних си подигравката в гласа му. „Няма ли някоя друга? Някоя, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?“
Намалих, за да прекося реката по изгърбения мост, който излизаше на Скуиръл роуд и вече знаех точно какво ще направя. Напразно се водех от грубата ергенска логика. Трябваше да бъда десет години по-млад. Нора ми харесваше, дори думата беше слаба; но нямаше да направя нищо, както не бях направил нищо с Джин.
След една минута щях да стигна Маркет стрийт, след две минути — Сент Клер роуд, а след пет минути щях да си бъда в къщи и жена ми щеше да приготвя вечерята. А след вечеря щях да изпия чаша уиски и да си легна; тогава щях да си въобразя, че жената до мен е Нора. Не бях Марк, никога нямаше да бъда Марк; но поне в това отношение го превъзхождах.
11
Докато вървях по коридора към стаята си, мислех за Хилингтън — наскоро го бяха назначили за завеждащ отдела с изчислителните машини. Той беше блед младеж с коса, разделена на път и намазана с брилянтин, малкото джобче на сакото му — винаги претъпкано с моливи и писалки; винаги носеше демодирани, високи яки и доста вулгарна игла за връзка, която изобразяваше камшик. Не знам защо, но той ме потискаше и се мъчех да го избягвам. Рядко успявах; и сега изпитвах мрачната увереност, че скоро ще се появи пред мен. Нямаше законно основание да ми досажда; беше го назначил Мидридж, а не аз. Освен това, напомних си остро, всичко, свързано с изчислителните машини, беше от компетенцията на Мидридж. И това ме радваше. Мидридж беше прекарал целия си живот, прехвърляйки отговорностите върху други: сега за първи път той поемаше отговорност и му предстояха много неприятности.
Коридорът приятно миришеше на прясна боя; изпитвах нелепото желание да докосна блестящите кремави стени, за да се уверя дали още не са изсъхнали. Цели пет години настоявах пред Мидридж да направи по-светла тази част на завода; преди месец съвсем неочаквано той беше отстъпил. Дори прие да се постави стъклена врата в края на коридора. През нея виждах слънчевата светлина; забързах. И тъкмо когато стигнах до отдела с изчислителните машини, оттам излезе Хилингтън. В последно време това се случваше за трети път; зачудих се как усеща, че съм наблизо.
— Бих искал да поговоря с вас — каза той.
Беше облечен в черно лъскаво сако; заедно със сресаната на път коса и високата яка той сякаш ме връщаше към представите от преди тридесет години. Спокойно можеше да послужи за илюстрация на някой от учебниците по административно дело, които изучавах преди войната; когато го последвах в стаята с изчислителните машини, пак се почувствувах потиснат. Той беше подчинен на Мидридж и чрез него Мидридж щеше да ме въвлече в своите бъркотии, щеше някак да прехвърли отговорността върху мен.
— Бързам — отвърнах аз. — Но кажете какво има, стари момко. Излейте мъката си. — Не знам защо винаги така се обръщах към Хилингтън.
— Работата е много сериозна, сър. Обмислил съм всичко докрай. Ще си подам оставката.
— Всички имаме от време на време такива настроения — успокоих го аз. — Какво става?
— Не искам да ме ругаят — отвърна той. — Но работата е по-лоша от ругатните. Много по-лоша.
— Колко по-лоша?
Той сякаш не чу въпроса ми.
— Изчислителната машина върши точно това, което й наредите да върши, мистър Лемптън. Нито повече, нито по-малко.
— Зная — казах аз кротко.
— В началото винаги има известни неуредици, мистър Лемптън. Най-сетне аз не съм конструирал машината. Има някои неща, които е трябвало да бъдат направени от самото начало, и не са били направени… Няма защо мистър Браун да ме ругае.
Лицето му се зачерви, а в очите се появи съмнителна влага.
Потупах го по рамото.
— Не се тревожете — успокоих го аз. — Мистър Браун е избухлив, но той само лае, без да хапе. Не сте ли казали още на мистър Мидридж?
— Казах му вчера. Но той се разболя. Мисля, че не е успял да се види с мистър Браун.
— В такъв случай изглежда, че на мен се пада тази чест, така ли?