Знаех какви са разболяванията на Мидридж; истински или не, те винаги се случваха в подходящо време и траеха точно колкото му трябваше.
— Аз съм написал молба с оставката си — обясни той. — Но баща ми каза да не прибързвам.
— Правилно — потвърдих аз. — Винаги вземайте пред вид мнението на баща си. Не се безпокойте, стари момко. Ще обясня въпроса с началните неуредици.
Погледнах през рамото му шкафа на изчислителната машина. Стаята на изчислителните машини беше съвсем обикновена — мръсносиви стени и под, постлан с евтин линолеум. Мидридж пак беше проявил зле разбрана икономичност; нямаше да струва повече, ако стаята беше по-весело боядисана, а така някой скоро щеше да се спъне в дупките на линолеума и тогава щяхме да плащаме компенсационен иск и да се лишим от една машинописка.
— Но не само началните неуредици — каза Хилингтън. — Не може само с дву- или тримесечно планиране да се изпълни проект какъвто иска Браун.
Той разбираше повече от Браун, но и той влагаше човешки елемент; в гласа му звучеше истинско възмущение, сякаш изчислителната машина беше човешко същество, което карат да работи пряко силите. А тя си беше машина и при това с напълно безличен вид. Контролните табла със скалите, ключовете и копчетата можеха да бъдат предназначени за всичко, което човек би могъл да измисли. Или да не измисли; тази изчислителна машина се бе появила на пазара в 1955 година, защото фирмата, която я беше произвела, дотогава работеше с военни доставки. В такава слънчева юнска утрин нямаше защо да се мисли за това, последното. Контролното табло беше средство да се получава информация за стоманени сплави, а не за експлозии с водородни бомби и четирите момичета, които седяха около него, бяха облечени в зелени библиотекарски престилки, не в сините униформи на авиацията. Но всичко това си припомних с известно усилие. Предложих на Хилингтън цигара; имаше вид поне на непушач, ако не и на въздържател, но за моя изненада той прие цигарата.
— Вижте какво — подканих го аз, — я ми разправете цялата история.
— Мистър Браун ме повика. По въпроса за отпадъците. Беше страшно разгневен. Най-напред каза, че не можел да ме покани да седна, защото цялата стая била затрупана до тавана с отпадъци. Каза, че целият завод бил затрупан…
— Представям си. И какво е количеството на отпадъците?
Той ми подаде парченце зелен картон. Погледнах го и избухнах в смях.
— Е, ако тази цифра е вярна, наистина няма да има място за сядане — казах аз. — Един милиард тона са страшно много отпадъци.
— Не е виновна машината, мистър Лемптън.
— Не виждам, кой друг може да бъде виновен — отвърнах аз.
Подозренията, които имах още при самото инсталиране на изчислителната машина, сега се потвърждаваха. Познавах достатъчно добре производството, за да зная, че работата не се състоеше само в това да осигуриш необходимата работна ръка, машините и материалите, а и да имаш точни сведения. В този миг въпросът с отпадъците нямаше голямо значение; дори аз, макар че официално не се занимавах с него, можех приблизително да изчисля какви запаси имахме. Но в бъдеще този въпрос щеше да има значение; а щом изчислителната машина даваше погрешна цифра за отпадъците, тя можеше да даде погрешни цифри и за всичко друго.
Лицето на Хилингтън етана тъжно и той бавно поклати глава.
— Не, мистър Лемптън, не, не. Машината не е виновна. Трябва да вините вашата система. Дори началните неуредици са дребна работа. Ако не вложите правилна информация в машината, не можете и да очаквате от нея правилни данни. Виждате ли, въпросът стои така…
Той продължи да ми обяснява; слушах го и все повече тържествувах. Всичко бе точно както го предвиждах. Браун беше човек, който знаеше преди всичко и единствено да произвежда стомана. Нямаше никакво металургично образование; но можеше да каже всичко за стоманата по вида й, по чувството, и както ми се струваше понякога, по миризмата. Нямаше процес от стоманолеенето, който да не бе научил от опит. Във всяко друго отношение той беше остатък от деветнадесети век, както се беше изразил Джеф, някогашната любов на Сюзън. Много време трябваше, докато го убедят да инсталира изчислителната машина, както по-рано бе трябвало много време, докато го убедят да въведе счетоводство с перфорирани карти. Но веднъж убеден, той искаше веднага да изостави старото и незабавно да въведе новото. Не беше търпелив. Прехвърлянето от перфорираните карти към изчислителната машина не можеше да стане за по-малко от три години; а той го искаше за три месеца. Поради това попадна в ужасна каша, която струваше на фирмата деветдесет хиляди лири, и ако не се вземеха мерки, щеше да струва още. На Мидридж, стабилния стар Мидридж, сега не можеше да се разчита, че ще оправи положението. Очевидно той беше побързал да избяга от неприятностите. Хилингтън не бе глупав; знаеше към кого да се отнесе.