Той започна пак да повтаря всичко казано; погледнах часовника си.
— Господи, конференцията! — усмихнах се колкото може по-обаятелно; напоследък не беше лесно да се намерят оператори за изчислителни машини и изобщо всякакви чиновници.
— Трябва да вървя, мистър Хилингтън. Ще поговоря с мистър Браун по въпроса, можете да ми вярвате.
— Благодаря ви — каза той. — Има и още нещо. — Той погледна едва ли не с любов изчислителната машина. — Не се оплаквам от машината. Тя е превъзходна, мистър Лемптън, наистина.
— Сметалото е също превъзходно — отвърнах аз.
— Не ви разбирам, мистър Лемптън.
— Ние не можем да оправим нищо в един електронен мозък — поясних. — Аз съм обикновен счетоводител. Но със сметалото е по-лесно.
— Разбирам какво искате да кажете.
— Добре. А сега не се безпокойте повече. Скоро пак ще накараме да се размърдат топчетата нагоре и надолу.
— Какво говорите за топчетата? — попита Ралф Хедърсет, който изведнъж се появи като дух зад Хилингтън.
— Нищо особено.
Беше в светлокафяв пепитен костюм; костюмът повече подхождаше за една игра голф, отколкото за стоманолеярен завод. Макар че имах повече право от него да бъда в стаята на изчислителите, той някак ме караше да се чувствувам, сякаш стаята не беше от „А. 3. Браун и съдружие“, а зала на клуб, в който не членувам.
— Тъкмо разправях за неприятностите си на мистър Лемптън — обясни Хилингтън. Върху лицето му се изписа израз, който можеше да се изтълкува като уплаха. — Не ви чух да влизате, мистър Хедърсет. Извинете.
Той отиде до шкафа — класьор в най-отдалечения край на стаята и заговори тихо на момичето, което седеше пред бюрото до него.
— Дебна из предприятието като звяр от джунглите — каза Хедърсет. — Мускулите ми се натягат, муцуната души… А всъщност вашият тъст още веднъж ме отпрати с празни ръце. Винаги щом директорският съвет роди някоя блестяща идея, за която баща ми знае, че няма да бъде приета от клиента, той се съгласява със съвета и след това изпраща мен. Не иска да изпраща за такива работи по-умни хора. Казва, че се обезкуражавали и губели своя ценен запас от самоувереност. Татко е добър психолог. Намира работа дори и за глупаци като мен. — Той се прозя. — Е, май ще трябва да погледна тая умна малка машинка, а? Мислите ли, че оня момък с многото писалки ще ми покаже кое какво е?
Погледнах Хилингтън. Видя ми се, че се е приближил още по-плътно до момичето пред бюрото. Не можех да видя лицето й, но имаше дълъг, строен врат и буйна черна коса; както бе изправила глава, личеше, че е много млада.
— В този миг е зает — отговорих аз. — Но съм сигурен, че за вас ще се разкъса на четири. Ако наистина искате да разгледате машината!… При вас няма ли подобна?
— Не е същата — рече той. — Нашата прави „трик-трик-трик-трак“, а вашата — „трак-трик-трак-трик“! Много важна подробност. — Хедърсет се приближи до Хилингтън. — Довиждане, стари момко — викна ми той през рамо.
— Довиждане — отвърнах разсеяно.
Забравих го още щом излязох от стаята; бях зает с онова, което ми каза Хилингтън. Изводът беше ясен. Твърде скоро щеше да настъпи страхотна бъркотия. И някой трябваше да оправи бъркотията. Някой, който досега се скъсваше от работа, за да бъде избран в директорския съвет. Някой, който не носеше отговорност за тази бъркотия, напротив, още от самото начало беше предупредил Браун за опасностите, до които водеше прибързаното нововъведение и отказът от перфорираните картони. Дори и това бе слабо казано: както колелото трябва да бъде кръгло, за да работи, така и работата с изчислителната машина трябва да бъде организирана в известен ред, за да има успех. Сега този ред трябваше да бъде променен и едновременно с това да остане горе-долу същият. Този някой, ако искаше да бъде избран в директорския съвет, трябваше набързо да научи доста неща за изчислителните машини. Отворих стъклената врата, излязох на слънце и щастливо запредъвквах мислите си.
12
Две седмици по-късно бях в Лондон и продължавах да мисля по същия въпрос. Не беше толкова лек, колкото бях предположил; за първи път изпитах известно съчувствие към Мидридж. Дори посещението ми в централната служба на „Изчислителни машини Фламвил“ — след един продължителен обед с Тифилд в „Епикур“ — с нищо не ми помогна; излязох оттам с цял наръч брошури, главобол и десет страници бележки, които не можех да разчета.