На другия ден реших да се върна в къщи. Решението ми се видя ясно, определено и разумно. Бях завършил успешно работата си с Тифилд, хотелът, в който бях отседнал този път, бе на значително по-ниско ниво от „Савоя“; и преди всичко завръщането ми с един ден по-рано можеше да смекчи Сюзън. За това пътуване ме бяха предупредили едва три часа преди тръгването и нейните оплаквания бяха по-злобни от обикновено.
Въпреки това, когато застанах на гишето, кой знае защо, се почувствувах лишен от сили. Не исках да остана; не исках и да си ходя. Пак ми се струваше, че ми тежи прекалено голям товар, прекалено много решения, които трябваше да вземам; исках да оставя всичко, да заспя, да пия чай, когато се събудя, и пак да заспя. Някакъв плачлив вътрешен глас ми говореше, че не искам много. Някой ден…
Гласът изчезна; никога не се бях вслушвал за дълго в този глас. Натиснах звънеца.
— Може ли да получа сметката си, моля? Двеста и първа.
Администраторката вдигна глава от куп листове, изписани на машина. Пъстрите рамки на очилата й не смекчаваха строгото лице.
— За минутка само, сър.
Минутката се превърна в пет минути; после тя погледна един картон от картотеката и дойде при мене.
— Вие трябваше да си заминете утре — каза. Погледът й беше пълен с подозрение.
Бе облечена в тъмносиня рокля; когато вдигна ръка, за да оправи очилата си, видях под мишницата петно от пот. Не беше грозна; но лицето й — твърде уморено, а косата — прекалено оръфана.
— Свърших работата си по-рано, отколкото очаквах — отвърнах аз — и затова се връщам при хладните северни ветрове.
Тя не обърна никакво внимание на думите ми; но ми се стори, вече бе уточнила подозрението си; исках да я похитя. Отрих лице; носната ми кърпа беше мокра от пот и не ми помогна много.
— Страх ме е, сър, че ще трябва да платите пълната сума. Напълно ясно е казано…
— Да, да, разбира се. Дайте ми само сметката, моля ви. Помислих си за пътуването с влака, което ми предстоеше, и за миг се изкуших да променя решението си. Не ме беше грижа, че ще платя тридесет шилинга за стая, която няма да използувам; но ми се стори срамно да дам на собственика двойна печалба. Каквото и да казваше администраторката, тая нощ стаята нямаше да остане празна. Лондон, както винаги, беше препълнен. И Джин се бе върнала в Кенсингтън, след като бе изпълнявала дребна роля в едно ревю. Миналата вечер бях завел Тифилд да види ревюто; на Джин бяха дали солов номер — една песничка, в която, доколкото разбрах, се говореше за голямата нужда от мъже, които да бъдат мъжествени повече от веднъж на вечер. Спомних си песничката и костюма на Джин и усетих как и градът, и лятото ме притискат отгоре; клубовете за „стриптийз“, проститутките, двойките в Хайд Парк, момичетата по „бикини“ в „Лидо“ — всичко бе насочено към едно, а аз не бях достатъчно щастлив със Сюзън, за да откажа съблазните, които ми се отправяха.
— За толкова кратък срок не ще можем да намерим клиент, нали разбирате? — каза администраторката. — В този сезон бихме могли двойно да напълним хотела, но хората не очакват, че тази вечер ще имаме празна стая.
— Разбира се — отвърнах аз.
Очите ми засмъдяха от пот; извадих си чистата кърпичка от малкото джобче на сакото.
— Така е по правилника — обясни тя и се зае да изготви сметката.
Погледнах обявата на стената вдясно от мене. Изглежда, имаше доста работи, които бяха забранени в хотела. И за по-сигурно до асансьора висеше още една обява.
— Не можете да се оплачете от липса на правила — забелязах аз. Извадих чековата си книжка.
— Бихте ли написали адреса си на обратната страна, сър?
— Ако това ви доставя удоволствие — казах аз.
Тя се усмихна.
— Правилникът го изисква, сър, не аз.
Тя ме бе преценила; усмивката й криеше покана, каквато не очаквах в това безцветно преддверие на хотела. А може би си въобразявах, време беше да се прибирам в къщи.
Отхвърлих предложението на портиера да ми намери такси; носех само чантата си и не виждах смисъл да му давам половин крона, за да извика една дума. Едно дребно спестяване, дребна победа над безименната групичка, която управляваше хотела, за миг ми достави удоволствие; но не можех да се отърся от чувството, че напускам забавата преди края, че в Лондон ме чака нещо, което не смеех да взема.
Нямаше причина да не остана; Сюзън ме очакваше едва на другия ден. Платих на шофьора на таксито и си помислих, че макар да съм освободил стаята си в хотела, лесно щях да намеря къде да преспя тази нощ. Спрях нерешително пред входа на чакалнята и хвърлих една монета във въздуха. Беше детинщина; но ми беше омръзнало да бъда възрастен, беше ми омръзнало да бъда порядъчен съпруг, беше ми омръзнало да се държа прилично.