Всичко се уреди съвсем неофициално; докато си пиехме аперитива, аз му изложих положението и преди да стигнем до кафето и коняка, той прие. Дори и за отстъпката се сети в последния миг; беше споменал цената, докато наблюдаваше как келнерът приготвя неговия стек и аз само кимнах в знак на съгласие. Беше ми трудно да повярвам, че толкова лесно бях постигнал успех, както ми беше трудно да повярвам, че сериозно ми предлага работа в „Производствата Тифилд“. Помъчих се да си спомня думите, които каза малко преди да го оставя пред един универсален магазин.
— Не се безпокой, момчето ми — беше казал той. — Не се безпокой. Връщаш се с добър лов. Твоят тъст ще бъде възхитен от тебе. Или поне би трябвало да бъде.
И тогава ми направи предложението; оглупял от храната, напитките и чувството, че съм победил, аз погледнах на думите му, сякаш се отнасяха до някой друг млад и енергичен младеж, който не е бил достатъчно оценен от досегашния си работодател — младеж, който щеше да даде цялата си душа на компанията и в замяна на това… Може би място в директорския съвет…
Тук имаше нещо нелогично; обикновено никой не предлагаше служби така, между другото. Реших да се държа, сякаш нищо не бе казал по въпроса; ако той имаше сериозни намерения, скоро щях да го разбера. Засега пред мен стоеше въпросът какво трябва да се направи със „сметалото“, както бях кръстил изчислителната машина. Извадих от чантата бележника си и погледнах цифрите, които бях нахвърлил след посещението си във „Фламвил“. И този път цифрите не ми говореха нищо свързано; но след две чаши джин с тоник мозъкът ми забрави потната умора на тялото и заизвлича неизбежните изводи от надрасканите цифри и съкращения. Когато вдигнах очи и видях, че съм на гара Виктория в Ледърсфорд, бях вече написал първия проект на един доклад, за който знаех, че ще бъде най-доброто ми произведение досега. Слязох от влака с неохота. Исках да остана в него, за да завърша доклада.
Сега си спомних, че когато излязох от гарата, се чувствувах пропит от щастие. Поех дълбоко въздух и за първи път през този ден бях напълно освежен. Хълмовете си стояха на същото място над града, а централният вход на гарата, с неговата огромна арка, сякаш ми се противопоставяше откъм града. Щях да внеса ред в хаоса, знаех си работата. Бях въплъщение на интелигентността, човешки мозък. Бях по-добър от сметалата.
Почувствувах нечия ръка да ме удря леко по гърба, обърнах се и видях Лари Силвингтън.
— Боже мой! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Току-що се връщам от Манчестър; а ти в кой ад си бил?
— Лондон — отвърнах аз.
— Щастливец си — каза той. — Аз не мога да намеря претекст, за да отида до Лондон.
— По това време не е много приятно — рекох аз.
— В Лондон винаги е приятно — отвърна той. — Между другото, гледа ли новото ревю? Твоята приятелка взема участие в него.
Той се наведе по-близо до мен; долових дъх на одеколон и уиски.
— Прави стриптийз — допълни той.
— Ако имаш предвид Джин, не е вярно, че прави стриптийз. Но всичките й чарове наистина са изложени на показ.
Той кимна към хотела до гарата.
— Да пийнем по нещо и ще ми разправиш по-подробно.
На лицето му бе изписано умолително изражение; не изпитваше нужда да пие, а да има компания. По гладкото му лице нямаше бръчки, в тесните очи не се четеше тревога; но от него лъхаше самота. Розовата връзка и светлобежовият ленен костюм сякаш я подчертаваха: той нямаше дом, беше се загубил.
— Бих дошъл с удоволствие, Лари — казах аз. Но изкарах ужасно тежък ден. Иска ми се да се вмъкна в леглото…
— Тъкмо затова трябва да пийнеш нещо за съживяване — настоя той.
— Не мога — отвърнах. — Обещал съм на Сюзън.
Той ме заплаши с пръст.
— Ах вие, женените мъже — рече.
В двора на гарата влезе едно такси.
— Ела да пиеш нещо в къщи — предложих аз. — На Сюзън ще й бъде много приятно да те види.
— Не, мили мой — каза той. — На нея няма да й бъде приятно да посреща гости по тези часове. Довиждане.
Когато таксито напусна гарата, погледнах назад. Той се усмихна и махна с ръка; изпитах непреодолимо съжаление. Не беше честно той да има толкова малко, не беше честно аз да имам толкова много; но какво пък, помислих си самодоволно, не аз съм създал света.
Когато стигнах Харлинг кресънт, в гостната светеше. Спрях за миг пред портата; светещият прозорец сякаш бе въплъщение на моя дом. Това си струваше вместо една нощ с Джин — да не говорим за виновното чувство на другата сутрин, натежалата глава и отпадналите слабини. Бях се върнал сред хълмовете; те обгръщаха Уорли, обгръщаха и мен.