Отворих портата и влязох през нея в задния двор; пак можех да гледам Синдрам грендж през очите на Барбара, пак можех да си го представя като омагьосан замък на хълма, надвесен над реката. Нора нямаше нищо общо с него и нямаше да й позволя да го опорочи за мен; нито пък за Барбара.
Сега Барбара спеше под тъмносиния таван със сребърните звезди и не знаеше, че седя отвън в лунната светлина. А когато ме видеше, най-напред щеше да каже, че се радва, и после щеше да попита какво съм й донесъл; ако се сетеше да попита. Не беше лакома.
Извадих пакетче цигари и пак го оставих в джоба си. Миризмата на тютюн щеше да развали дъхът на вечерта. Драскането на клечката щеше да обезпокои тишината. Облегнах се на стената и оставих да се възцарят нощта и мълчанието. Най-после бъдещето ми беше ясно определено. Вече не се плашех.
Далече долу, в долината, чух влак. Сигурно беше влакът за Ледърсфорд от десет и двадесет. Смаян, открих, че съм стоял в задния двор цели двадесет минути. Уорли нямаше да избяга през нощта, застудя. Погледнах за последен път долината и тихо влязох през предната врата.
Гостната беше празна. Оставих чантата си с неясно раздразнение. Искаше ми се да изненадам Сюзън с новината за договора и с подаръка, който й носех — синя найлонова нощница; тя знаеше колко е важен договорът и беше хвърлила око на найлоновата нощница откак беше видяла рекламата й в „Обзървър“. А ето, че си бе легнала рано, оставила лампата да свети и да се хаби електричеството. И пепелникът беше препълнен.
Спомних си какво настроение имах само преди миг и ядът ми се размина. Извадих нощницата от чантата; стори ми се, че не тежи повече от осемте еднолирови банкноти, които бях платил за нея. Представих си лицето на Сюзън, когато я развие. Реших да й я дам още сега; качих се горе, криейки малкия плосък пакет зад гърба си.
Стаята на Барбара беше в края на коридора, а до нея беше стаята на Хари. Спрях и отворих вратата. Тя спеше, прегърнала мечето. Затворих тихо вратата.
Когато чух от нашата спалня гласа на Сюзън, усмивката беше все още на лицето ми. Гласът й не ме стресна, както се случваше по-рано, тя често говореше, или по-скоро мърмореше на сън. Но този път с ръка на бравата, я чух да говори.
— Още. Още, мили. Още…
След това чух някакъв дълбок глас, но той не говореше нищо, а също като нейния стенеше в този миг, сякаш го беше налегнала непоносима болка. Затаих дъх; но те не бяха чули нищо; бавно слязох долу; по килима стъпките ми не вдигаха никакъв шум, но те нямаше да ме чуят дори да бях с подковани ботуши и да вървях по нагъната ламарина.
Върнах се в гостната и тя ми се стори чужда. Сякаш за тия няколко минути цялата мебелировка бе сменена. Нетърпимо смърдеше на турски цигари; отидох да отворя прозореца, но се спрях. Те нямаше да ме чуят докато го отварям, но не исках да рискувам с излишни звуци.
Налях си една голяма доза уиски и седнах в най-отдалеченото кресло. Слизайки, те нямаше да ме видят веднага. Но може би беше по-добре пак да се кача горе. Едно натискане на вратата щеше да изкърти резето на спалнята; ако изобщо си бяха дали труда да сложат резето. Един ритник между краката щеше да оправи Марк, при повече щастие нямаше да го убия, а щях да му причиня нещо много по-лошо.
Аз бях висок шест фута, а той — пет фута и шест инча. Аз бях облечен, а той — гол. Аз знаех, че е тука, а той мислеше, че съм на двеста мили. Беше много лесна работа, възхитително лесна. И Сюзън нямаше да убия.
Човек може да направи много по-лоши неща на една красива жена, отколкото да я убие.
Станах, изкачих половината стъпала и тогава си спомних за Барбара. Щеше да се чуе писък, поне един писък; тя щеше да се събуди и да изтича в спалнята на родителите си, прегърнала здраво мечето си. А гледката, която щеше да види в нашата спалня, щеше да събори света й от край до край. Точно така — огледалото щеше да се пропука и нямаше начин да се поправи. Животът й бе в ръцете ми.
Бавно се отправих долу, по дългия път надолу, шестнадесет, покрити с тъмносива пътека, стъпала надолу, покрай морския пейзаж от Дюфи, покрай пейзажа с джунглите на митничаря Русо, през хола, където тъмносивата пътека се смени от тъмночервена — обратно в гостната.
Пак седнах в най-отдалеченото кресло. Сръбнах малко уиски, но то сякаш бе останало без вкус. Как да намаля силата на удара. Не ми оставаше друго, освен да чакам. Обмислих дали да запаля цигара; но ми се видя ужасяващо усилието да извадя пакетчето и да запаля клечка кибрит. Необходима ми беше цялата сила, за да чакам. Нямаше да се забавят много; той не би посмял да стои дълго след времето, когато затваряха заведенията.