— Непрекъснато ми изневеряваше през тези десет години.
Погледнах я, без да я разбера.
— Кълна се…
— Мислиш ли, че съм глупачка, Джо? Когато се оженихме бях глупачка, но оттогава очите ми се отвориха. Мислиш ли, че хората са престанали да говорят?
— Алис е мъртва.
— Точно това е. Точно от това се оплаквам. — Тя запали цигара. — Аз поне ти изневерих с жив човек. Бях поне дотолкова почтена. И поради това ти мислиш, че сега имаш право да ме обиждаш, да ме наричаш уличница.
— Тя е мъртва — казах безпомощно. — Не мисля за нея.
— Ако не мислиш за нея, мислиш за някоя друга жена — отвърна тя. — Зная само, че не мислиш за мен и никога не си мислил за мен.
Тя ме погледна обвиняващо; изведнъж изпитах смътното желание да коленича в краката й и да я помоля за прошка.
13
Човчиците на четирите едва оперили се врабчета зяпаха смешно; те сами се окарикатуряваха, също като майка си, чиято глава висеше отчаяно, сякаш победена в борбата за изхранването им.
Хари беше взел от мене моя „Цайс икон“, за да направи тази снимка; за деветгодишната му възраст снимката не беше лоша. Зачудих се какво търси върху стената на нашата спалня и как сиво-жълтите тапети се бяха превърнали в обикновена боя „слонова кост“, а светлосивия килим — в черен линолеум и сламена рогозка край кревата.
После разбрах, че се намирам в стаята на Хари и лежа по риза върху завивките. Панталоните и сакото ми бяха на пода; не виждах чорапите и обувките си. Станах и отидох до прозореца — лепкавата студенина на линолеума бодеше босите ми ходила. Разтворих леко завесите и видях, че утрото е чудесно. Оттук изгледът беше по-добър, отколкото от нашата стая; тази сутрин на север се виждаше чак до кубето на енорийската черква Гилден.
Близо до черквата едно малко поточе се спускаше към долината; един ден, по великденските празници, Хари беше паднал в него и се беше върнал измокрен до кости. Оттук изглеждаше красиво и безобидно и бляскаше на слънцето чак до гората край черквата, но на това място, където Хари беше паднал, поточето ставаше дълбоко и миналото лято там се беше удавило едно малко момченце.
Пуснах завесите да паднат и се върнах в леглото. Не се мушнах под чаршафите, а издърпах върху себе си индианското одеяло на Хари. То не беше истинско индианско, а норвежко, меко и дебело, с яркозелени, стилизирани борове на червено-черен фон. Всъщност одеялото представляваше единственият ярък и весел предмет в стаята; защо бях положил толкова грижи за стаята на дъщеря си и толкова малко за стаята на сина си? Защо се бях ядосал, че е паднал в ручея? Защо толкова често му се ядосвах?
Когато се върне в къщи за празниците, ще оправим наново стаята му. Ще отидем заедно с него в магазина да изберем тапетите, боята и дори, ако пожелае, нещо по-хубаво за пода от линолеума. А може да поиска до кревата небоядисана овча кожа, от която да лъха на разбойници, скрити в планинска пещера. В края на краищата той беше едва на десет години.
Посегнах, извадих цигарите и кибрита от джоба на сакото си. Върху нощната масичка имаше чаша с чинийка; снощи, след като Марк си бе отишъл, Сюзън бе направила чай. Това бе най-странното събитие през цялата вечер; облечена в пеньоар, тя влезе в стаята с чашата чай, остави я на нощната масичка и застана в мълчаливо очакване. Аз не казах нищо; достатъчно бях наговорил, когато слязоха заедно.
Дори сега не можех да се побера в кожата си, въпреки че заради децата бяхме постигнали съгласие със Сюзън. Независимо от последствията трябваше поне да сложа своя щемпел върху мазното му мургаво лице. Трябваше да променя физиономията му, да прилича по-малко на киноартист. На времето ме бяха учили как да пукам тъпанчетата на хората, как да им вадя очите, как да правя мъжете евнуси само с един ритник; захапах ръката си, докато ме заболя, и премислих всички начини, по които бих могъл тогава да му причиня болка, а след това се опитах да не мисля за тях.
Изведнъж си спомних косата на Том Ларимън. Том беше вдовец на седемдесет години и се гордееше много с бялата си грива. Пускаше я дълга и я миеше три пъти седмично; някои хора в Дафтън говореха, че я изплаквал с малко синка. Умря от рак; цяла седмица преди да умре, виковете му се чуваха чак на улицата. Беше изскубал цялата си бяла коса, докато сам се скалпира. Болката от скубането го отвличаше от по-силната болка — допускам, че той си е избрал тази болка и е можел да я контролира.
Сега го разбирах, въпреки че в Дафтън не го бях разбрал, и бях затворил прозореца на спалнята си, за да не чувам пронизителните крясъци. Захапах по-силно ръката си; започваше да изтръпва. Махнах я от устата си и ми се доповдига. Бавно и много внимателно се измъкнах от леглото; струваше ми се, че ако променя рязко положението си, ще повърна на пода. Седнах на ръба, нахлузих панталоните си и бавно тръгнах по коридора.