Миех си зъбите, когато в банята влезе Барбара. Оставих четката за зъби и я целунах. За първи път от снощи се чувствувах отново приет сред човешкия род.
— Някой е повърнал в клозета — осведоми ме тя.
— Сънувала си — отвърнах аз. Вдигнах я, за да се види в огледалото. — Виж едно нахално личице. Нямам никакви подаръци за нахални личица.
— Аз съм добричко — каза Барбара. — Татко, много време те нямаше, нали?
— Твърде много време — отвърнах аз.
— Вчера ходихме на чай у чичо Марк, там ходихме.
Оставих я на пода.
— Сигурно си се забавлявала добре, миличка?
— Пастите имаха смешен вкус. А Линда пие чай. И близначките пият чай. Защо пият чай?
— Може би защото е по-евтин от млякото — казах аз. Напълних умивалника до половината със студена вода и потопих главата си. Потопих я пет-шест пъти с голям шум и опръсках Барбара, когато отърсвах водата от косата си.
Тя се заля от смях.
— Татко, не трябва да правиш така! Мама казва, че е лошо!
— Тогава не трябва да го правим, а? Подай ми пешкира, миличко.
Пешкирът беше чист, сух и затоплен от електрическия пешкирник; беше по-голям и по-скъп от пешкира, който ми бяха дали в лондонския хотел.
Бях си у дома, у дома при розовите плочки, розовата вана и двойния умивалник, електрическия пешкирник и банското шкафче, препълнено с одеколони, талк и ароматни соли за баня. И това беше единствената разлика между моя дом и хотела; повече удобство, повече хубави купени неща.
После погледнах Барбара в синята й пижама на жълти патета. Къщата можех да напусна, но нея — не. От това ми олекна, олекна ми, че се изправих с лице към нещата. Не можех да отнема Барбара от майка й, значи, трябваше да остана. Ще се преместим в друга къща, която да не е свързана с този спомен, ще започнем отначало; но гласът, който миналата нощ беше шепнал безсрамните думи, тялото, което беше лежало голо в ръцете на Марк, щяха да останат.
Щом веднъж е била уличница, тя завинаги е уличница; нямаше значение какво бе казала миналата нощ, някой път пак ще й засвяткат очите и невинаги ще си дава труд да заключва вратата; сладострастието и предвидливостта не вървят заедно. А следващия път Барбара можеше да не спи; пак захапах ръката си.
— Какво правиш, татко?
Погалих я по косата.
— Нищо, миличко. Хайде да вървим на закуска.
— Защо си с панталони и обувки, татко? Къде ти е мъхестият халат?
— В нашата стая е — отвърнах аз. — Трябва ли да го взема?
Тя тупна крак.
— Не те харесвам без халата — заяви тя. — Няма да ти дам да ми бъдеш конче.
— Че какво от това? — казах аз.
В очите й се появиха сълзи. Не плачеше често, но винаги можеше да заплаче, щом поиска. Не беше редно да я поощрявам към такъв род изнудване; но миналата нощ бях изчерпал голяма част от силите си и не можех да устоявам.
— Добре. Почакай тука. И да стоиш тихо като мишка.
Влязох в спалнята — Сюзън спеше. Свалих халата зад вратата, но не излязох веднага. Разпуснатата й черна коса се беше разпиляла по възглавницата; изглеждаше много млада и без да ща, изпитах към нея истинска жалост. „Ти само ме използуваше — беше казала тя миналата нощ, — от самото начало само ме използуваше.“
Това беше близо до истината; отдавна вече не мислех за нея като за човек.
— Марк винаги ме изслушва — беше казала. — Ти някога не ме изслушваш, пет пари не даваш…
Облякох халата си и излязох. Пред вратата на банята коленичих и Барбара се покачи на раменете ми. Пред прозореца на коридора тя ме спря, дърпайки косата ми. Вдигнах щорите.
— И тогава великанът спечелил цял куп стотинки — започна тя. — Много голям куп, висок до небето. И той изтичал при замъка, дотам изтичал и оставил стотинките под прозореца на замъка.
Тя ме дръпна пак за косата; това беше сигнал да продължа.
— Карай нататък — казах аз. — Какво направил великанът?
— Гладна съм — отвърна Барбара.
— Кой бил в замъка? — попитах аз с поглед към Син драм грендж.
— Принцесата била в замъка. И двамата яли ягоди. Имало и рози. Татко, искам пухени захарчета, тях искам. И киселичко. И сирене.
Киселичкото беше кисело мляко, към което напоследък се бе пристрастила. А сиренето беше оранжев канадски кашкавал, Барбара го ядеше заедно с кората.
— Господ да ти пази стомахчето — казах аз.
— Господ да пази и твоето стомахче, татко. Ти какво ще ядеш, татко?
— Знаеш ли какво? Много съм гладен.
Отворих вратата на гостната и дръпнах завесите. Нощницата беше все още на пода до креслото; ритнах я в ъгъла и коленичих, за да вдигна чантата, в която беше подаръкът на Барбара.