— Какво е това, синьото? — попита Барбара.
— Нов парцал за пода — отвърнах аз. Заведох я в кухнята и я сложих да седне на стола. Тя ми се изплези.
— Не е парцал за пода — каза Барбара. — Нощница е. Глупав татко! — Тя погледна чантата. — Защо го донесе това, татко?
— В нея има нещо хубаво за едно добро момиче.
Отворих чантата.
— Аз съм била добро момиче, татко, през цялото време.
Дадох й пакета от „Хамлис“. Беше малък бял пудел; така се бе случило, че тя нямаше куче в колекцията си от играчки.
— Ау, че е хубав, татко! — каза тя и ме целуна. — А сега ми донеси пухените захарчета, татко. И киселичкото. И сиренето. И моя сок с лед и сламки.
Сложих на скарата няколко наденици и отидох с чайника до умивалника.
— Ей сега — отвърнах аз.
— Татко, ако си много гладен, можеш пръв да закусиш.
— Много мило от твоя страна — казах.
— Не забравяй сламките, татко.
— Дай ми малко време, миличко.
Тя скочи от стола си и ме хвана за коленете.
— Искам да ти кажа нещо. Наведи се, татко. — Сложи уста на ухото ми. — Когато порасна — пошепна и погледна към вратата да види дали не идва някой, — когато порасна, всяка сутрин ще ти приготвям закуската, ама всяка сутрин.
— Ти си много мило момиченце — отвърнах аз.
— Никога няма да те напусна, никога.
Подадох й чашата с портокалов сок. Тя се усмихна; зъбите й бяха дребни, бели и равномерно подредени.
— Един ден ще ме напуснеш — казах аз. Прегърнах я през раменете; не беше недохранена, но въпреки това бе извънредно слаба.
— Тука ще си стоя винаги — отвърна ми тя.
Качи се отново на стола.
— Гладна съм, татко.
— Почакай за миг, имам само четири ръце — рекох аз и се престорих на задъхващ се, сгърбен старец.
Барбара избухна в писклив смях.
— Ах, колко си смешен! Направи го пак, татко!
— Имам само шест ръце — продължих аз и завлачих крака из кухнята. — Аз съм един беден старец и имам само осем ръце…
— Имаш само две ръце — изпищя Барбара. — Глупав татко!…
— Вярно — отвърнах аз. — Имам само десет ръце! — Изсипах кашата в чинията й.
Бях свободен, надениците се зачервяваха върху скарата, кухнята беше изпълнена със слънце и със смеха на Барбара. Бях свободен и Сюзън ме беше освободила. Тази игра можеше да се играе от двама; щях да спася гордостта си и в същото време да си доставя удоволствие. Сякаш ми бяха върнали десетте години съпружески живот.
Барбара продължаваше да се смее; понякога от смях се насълзяваше. Разтърсих я леко.
— Яж си закуската, защото ще те наплескам със своите десет ръце — предупредих я аз.
— Няма да го направиш, нали, татко? — попита тя.
— Не може да се каже какво ще направя — отговорих аз. — Твоят татко е изумителен човек.
14
— Докога ще продължава тази касапница? — попита Хюли. Той удари по масата; на времето този жест беше карал всички да подскачат, но сега означаваше само, че наближава краят на неговата реч. — Непрестанно искаме от Министерството на транспорта да ни разреши да сложим светофар на тази пресечка. От последното ни искане досега станаха три сериозни катастрофи…
Затворих очи, за да не гледам лицето му. Обикновено то беше едно незабележително лице на човек на средна възраст; но сега сякаш се бе сбръчкало и повехнало от собствената си горчивина. Сякаш не само устата беше пила нещо кисело, а и очите, челото, дори дългата оредяла коса.
Хюли седна и аз отново отворих очи. Бях съгласен с всичко казано от него; всеки, който не беше луд, също би се съгласил. Но той не бе оказал никакво влияние върху нещата. Можеше с еднакъв успех да използува времето си, като пее хумористични песни; светофарите щяха да бъдат сложени, когато някой от Министерството на транспорта стигнеше до папката на Уорлийския градски съвет, или, което изглеждаше по-вероятно, случайно я изтеглеше от общия куп.
Погледнах към Браун — като председател на съвета той седеше по-високо от нас върху една платформа в другия край на залата. Платформата бе твърде висока и отдалечена от дългата махагонова маса, около която седяха останалите съветници; при други случаи човек оставаше с впечатлението, че той не се смята за пръв сред равни, а за наш върховен господар. Но тази вечер Браун, изглежда, се чувствуваше неприятно изненадан, че се е озовал в такова положение; той прочете съобщенията с безжизнено мърморене, съвсем различно от обичайния му висок, натрапчив глас, а от време на време раменете му потрепваха раздразнително сякаш под тежестта на собственото бреме.