— Три, подточка едно — изброяваше секретарят на общината. — Три, подточка две. Четири. Пет. Шест. Седем…
Браун бършеше чело с носната си кърпа, устата му зееше полуотворена, аз обърнах друг лист от дневния ред; забелязах, че Браун дори не гледа в дневния ред пред себе си. Секретарят му пошепна нещо; Браун поклати нетърпеливо глава и пийна малко вода.
Секретарят продължи да чете дневния ред; почти не правеше паузи след всяка точка. Обикновено Браун с гримаса, вдигане на пръст или с молба да бъде повторена някоя цифра караше секретаря да чете по-бавно. Освен желанието му да води заседанията, както подобава, той не обичаше много Рей Кемпет; чувствуваше, и то с известно право, че ако има власт, Кемпет би поел цялата работа. Помислих си, че Кемпет в този миг вършеше точно това, поне според собствената си преценка — застанал пред нас висок, изправен, с живо лице, той осезаемо излъчваше от себе си енергия и компетентност. Нямаше да го задържим за дълго в Уорли; на тридесет и три години малкият градски съвет бе за него само начало на кариерата му.
Улових се, че му завиждам. Той беше задължен да работи по строго установени правила, за него забранените неща бяха повече от позволените; но същото важеше и за самия Уорлийски градски съвет. Заплатата му сигурно бе на половина от моята, сметката му за служебни разходи — нищожна, и трябваше да пести, за да си купи собствена кола; но той беше свободен човек, а аз не бях.
Браун извади от джоба си малка стъклена тубичка и глътна две бели таблетки. Почти веднага лицето му възвърна цвета си. Той взе дневния ред и прелисти страниците му, без да бърза; отново беше председател на Уорлийския градски съвет и най-важната клечка в „А. 3. Браун и компания“.
Аз бях умният и енергичен млад мъж, за когото винаги щеше да има място в „Производствата Тифилд“. Не беше нужно да изтърпявам скуката на още едно заседание в съвета, не беше нужно да се тревожа, докато чакам Браун да вземе решение по доклада ми за изчислителните машини. Предложението на Тифилд за работа се оказа сериозно — дори в писмото си той бе предложил заплата, по-висока с четиристотин лири годишно от заплатата, която ми плащаше Браун. Бях получил писмото преди една седмица; бях му отговорил незабавно, като му благодарих най-сърдечно за доверието в мене, уверих го, че за мен е огромна чест да постъпя в такава фирма, като „Производствата Тифилд“, и накрая го помолих да ми даде време да обмисля предложението. Накратко, не бях казал нито „да“, нито „не“; оттогава не бях получил никаква вест от него.
Сега беше станал Джон Дейнтън, най-старият съветник, и с тънък, треперлив глас се оплакваше от недостатъчното обезщетение, което се давало на собственика при отчуждаване. Изглежда, беше забравил, че сам той бе одобрил отчуждаването в комитета. Никой нямаше да му го припомни — не би го проумял. Наближаваше осемдесет години, беше вдовец и синът му бе загинал през войната; единственото място, в което бедният глупав старец все още се чувствуваше щастлив, беше залата на съвета. Той присъствуваше на всяко заседание през последните четиридесет и пет години; в тази зала след всяко заседание гъстата му тъмна коса беше отънявала по малко, зъбите се бяха разклащали, гръбнакът му се беше все повече превивал, месото му се беше смалявало върху скелета. През тези четиридесет и пет години таванът е бил измазван наново, дъбовата облицовка — пребоядисвана, червеният килим сменян, били са подарявани нови портрети на бивши председатели, за да бъдат окачени до тези, които покриваха две от стените. Ако успеех да не вляза в затвора и гласувах, както ми нареждаха да гласувам, един ден и аз щях да бъда на платформата. Портретът ми щеше да виси на стената, а името ми да бъде вписано в плочата под герба на Уорли.
Дейнтън най-после си беше седнал. Джордж Айсджил като председател на Комитета по жилищното строителство беше казал нещо гладко и утешително за равновесието между частната и обществената собственост, което комитетът винаги се стараел да поддържа, колкото и мъчно да било това според неговото признание.
Нора, която седеше в онази част от залата, отделена за публика, в този миг извади бележника си. Графам също извади бележник — тази вечер беше облечен в тъмносиньо спортно сако, тъмносиви фланелени панталони, бяла риза и тъмносиня връзка и всичко това наподобяваше униформа, от която са махнати пагоните.
Заседанието отиваше към своя край; беше протекло според очакванията; всички и съветникът Лемптън най-напред — бяха гласували, както се беше предвиждало, че ще гласуват. Десетина минути Графам писа делово, после натика бележника в джоба си. Докосна ръката на Нора и й каза нещо; тя се усмихна. Загледах се в нея; тя усети погледа ми и усмивката й изчезна. Нарочно продължих да се взирам в нея; исках да я накарам да се почувствува неудобно, най-малкото да се запита дали няма някакво петно по лицево си, или дали не й се вижда комбинезонът. За моя изненада тя нито извади огледало, нито погледна към полата си; след време ме погледна, но никога не бях виждал израза, който се появи в големите й сиви очи. И аз започнах да се чувствувам неудобно; пак насочих вниманието си към дневния ред.