След като Браун закри заседанието, отново погледнах към тях. Бяха си отишли; пробих си път навън от залата на съвета и се направих, че не виждам нито Джордж Айсджил, с когото доста неопределено бяхме говорили да му отида на гости, нито мисис Фълуд, която се насочваше към мен с лист, изписан на пишеща машина, където знаех, че са подредени тридесет и два въпроса — или по-скоро оплаквания — срещу пазача на парка.
Огледах се за „Форда“ на Графам и го видях на Хорнър плейс, малка, запушена уличка от другата страна на улицата. Пресякох и лекичко почуках на предното стъкло. Нора го свали.
— Надявам се, че тази вечер ви е била от полза — казах аз.
— Не беше съвсем загубена — отвърна тя. — Забелязах, че най-после сте се заели да прокарате отчуждаването на кино „Палас“.
— Така ли?
— И вие гласувахте за това — намеси се Графам.
— Сигурно съм гласувал. Вътре беше толкова горещо, че едва не заспах… — Ръката на Нора беше върху рамката на прозореца. Сложих моята ръка върху нейната. — Разсънвах се, като поглеждах към вас — казах й аз.
Графам запали мотора.
— Мога ли да ти припомня, че трябва да издиктуваш дописката си, Нора? — рече той. — Ако съветникът Лемптън те извини.
Тя не му обърна внимание.
— Добре се нагледахте, нали? — попита ме тя.
— Не — отвърнах аз. — Едва сега започвам. Не може ли да отидем някъде да пием нещо?
Тя отдръпна леко ръката си.
— Нали чухте какво каза Питър! Трябва да си свърша работата.
— Можете да телефонирате и от нас.
Графам изфорсира мотора.
— На жена ви едва ли ще е приятно да посреща гости в толкова късен час — каза тя. — Лека нощ, съветник Лемптън.
Тя затвори прозореца.
— Името ми е Джо — припомних й аз, но колата вече бе започнала да се отдалечава.
Пак прекосих улицата и се качих в моята кола. Заседанието беше продължило повече от обикновено; докато карах по Маркет стрийт, слънцето залязваше. Над Синдрам грендж небето беше на бели и бледорозови ивици, които приличаха на ментови пръчки; нежните цветове сякаш потвърждаваха, че вечерта, която беше започнала толкова зле, сега завършваше добре. Независимо дали щеше да излезе нещо от цялата работа, Нора беше признала, че съществувам — това поне не можеше да откаже.
Стигнах Харлинг кресънт и с облекчение видях, че завесите на предната спалня са дръпнати. Сюзън си беше легнала рано — така бе правила през шест от последните десет нощи, в които спяхме отделно. Нямаше да съм принуден да я слушам, да я гледам, да мириша проклетите й турски цигари, нито да следя всяка своя дума, за да не й позволя да продължи кавгата, която беше започнала, преди да, тръгна за съвета. Влизайки през задната врата, си спомних някои нейни думи, „Той е верен на себе си, той е истински мъж, не го е страх от последствията. Ти приличаш на някоя от проклетите ти сметачни машини, ти изобщо не си мъж.“
Усмихнах се и влязох в кухнята. Изведнъж думите й не можеха да ми причинят повече болка. Не сметачна машина, бе гледала Нора, не сметачна машина бе предприела първите стъпки, за да забърка нещо с нея. А и тя не беше жена за мъж, който се бои от последици. Отговорът ми към Сюзън беше готов и нямаше да се изрази с думи.
Приготвих си пълна чиния сандвичи със сирене и извадих от хладилника бутилка бира. Този ден това беше първата храна и първата напитка, които ми доставяха удоволствие; закуската ми бе развалена от мълчанието на Сюзън, не можах изобщо да обядвам, а заради скарването станах от вечерята — или по-скоро от късната следобедна закуска — почти гладен.
Нахраних се и мисълта за една чаша уиски ми се видя много привлекателна. Но бързо я отхвърлих: тази нощ нямах нужда пак да седя да пия до късно, да изпитвам все по-силно самосъжаление и гняв и първата чаша уиски да се превръща във втора, в трета и накрая в половин бутилка. Стигаше ми да си припомня, че Нора има на челото си малък белег, който не бях забелязал по-рано, че косата й е естествено къдрава и че когато ме попита дали съм й се нагледал, тя искаше да каже всъщност дали съм харесал това, което съм видял. Стигаше ми, че сега гледах фреските на Лари Силвингтън и те ми доставяха удоволствие като етюди на красиви жени; не можеха да ми причинят болка и нищо друго в къщата вече не можеше да ми причини болка.