Изплакнах чинията и чашата и ги оставих на подложката за сушене. Докато се качвах на горния етаж, сякаш бях съвсем сам в къщата. Не помислих дори за Барбара, а вместо това усетих пак, с почти смешна сила, как ръката на Нора се стопля под моята. Ако знаех някаква благодарствена молитва, подходяща за случая, щях да коленича още на стъпалата. „Излей своята милост над всички затворници и пленници“; но аз вече не бях затворник.
Отворих стаята на Хари и чух гласа на Сюзън.
— Ти ли си, Джо?
Кей друг може да бъде? — попитах аз. Направих гримаса; повече не трябваше да казвам такива неща.
— Ела тука — рече тя.
Приближих се до вратата на стаята и със странно чувство на съжаление разбрах, че никога вече нямаше да мисля за нея като за наша стая. Вратата беше полуотворена и вътре светеше.
— Какво искаш?
— Не ставай идиот. Не мога да ти говоря така. Влез, преди да си събудил Барбара.
Влязох в спалнята. Сюзън лежеше облегната на две възглавници. Беше издърпала завивката до брадичката и ръцете й бяха отдолу. По завивката имаше ярка жълта везба; не си спомнях да съм я виждал преди.
— Късно се прибираш — каза тя.
— Заседанието продължи много.
Седнах на леглото и запалих цигара.
— Безпокоих се — продължи тя.
— Много мило от твоя страна. Но не е имало нужда. — Погладих завивката. — Кога си я купила?
— Вчера, исках да направя някаква промяна. Яде ли нещо?
— Направих си няколко сандвича.
— Добре се грижиш за себе си.
— Справям се. — Опипах с два пръста завивката. — Харесва ми. Придава съвсем различен вид на стаята.
— Май не си пил, а?
— Не виждаш ли, че не съм. А теб какво те е грижа?
— Зная колко продължават заседанията на съвета. Най-много един час. — Тя се намръщи. — Видът ти е, сякаш си бил с жена. И миризмата ти е такава.
— Казах ти. Цялата вечер бях на заседание. Оттам се прибрах направо у дома.
— Приличаш ми на котка, която е изяла млякото — подхвърли тя. — Да не ме мислиш за глупачка?
Аз се изправих.
— Уморен съм. Лека нощ, Сюзън.
— Почакай — каза тя. — Има нещо, което трябва да знаеш. Днес се обажда Сибил.
— Какво? Да не е разбрала нещо?
— Не. Но скоро ще започне да подозира нещо. Не можем да продължаваме да ги отбягваме.
— Аз мога. — Пак седнах.
— Джо, ако можеше да си видиш лицето! Такава омраза лъха от теб!
— А ти, мама му стара, какво очакваш?
— Джо, всичко това е свършено. Изживяхме го. Заради децата трябва да започнем отначало. Знаеш ли защо се бях ядосала следобеда? Знаеш ли?
— Предполагам, че си имала угризения на съвестта. Косата й се чернееше върху възглавницата.
— О, божичко! — възкликна тя. — Няма ли да ти омръзне да ме обиждаш? Казваш, че ще ми простиш, но само на думи. През цялото време продължаваш да ме мразиш и мен, и него.
— Да не говорим повече по този въпрос — отвърнах аз.
— Бих направила всичко, за да не ти причиня болка. Ти отказваш да ме разбереш.
— О, боже мой! Разбирам те. Разбирам те напълно. Аз съм обикновен, тлъст негодяй и съм ти омръзнал. Дори не съм истински мъж, като Марк. Не искаш да спиш с мене…
— Аз ли не искам? — попита тя. — Аз не искам? А кой започна тая история, ако не ти?
— Вече няма значение кой я е започнал — прозях се аз. — Честна дума, Сюзън, едва се държа на крака.
— Знаеш ли, че Джин Велфри се е върнала?
— Не знаех. Пет пари не давам за нея и това е самата истина.
За първи път, откакто бях влязъл в спалнята, тя се усмихна.
— Тя е събирала гости в апартамента си в Лондон и ти си бил там, нали?
— Нищо не се е случило — отговорих аз.
— Увериха ме в противното — каза тя. — Не ти ли е известно, че между Уорли и Лондон има телефонна връзка? И пощенска служба? — Сюзън се изправи в леглото. — Не те упреквам, мили. — Тя отдръпна завивката.
За миг се втренчих в голото й тяло и започнах да се събличам.
Тя стана от леглото и отиде до вратата. Сложи резето и се приближи до мене.
— Джин не е естествено руса, нали? — попита тя. Разкопча ризата ми. Позволих й да ми помогне, после я хванах за косата и наведох главата й назад.
— Бях самотна — каза тя. — Бях самотна, Джо.
Целунах я.
— Заслужаваш да бъдеш самотна — отвърнах аз.
Очите й се разтвориха широко.
— Набий ме, Джо. Заслужавам си го. Набий ме, Джо. Убий ме, ако щеш, няма да те спра, Джо. — Тя коленичи с хълцане в краката ми.
— Ще те набия — рекох аз. — Наистина ще те набия.
Никога през живота си не съм бил толкова възбуден; и никога не съм се мразил толкова дълбоко.