15
Хедърсет ме видя и се спря с ръка върху вратата на белия спортен „Порше“. Със светлосивия си костюм и тъмните очила той изглеждаше напълно подходящ собственик на тази спортна кола, която струваше приблизително три хиляди лири. „Една лира за един фунт тегло — помислих си аз.“ Струваше два пъти повече от „Бентлито“ на Браун; гледах го и недоволството ми от самия мен се засили.
— Мислех, че сте във ваканция — казах аз.
— Във ваканция съм, стари момко. Утре сутринта заминавам за Испания с голямата сребърна птица. Трябваше само да доуредя един дребничък въпрос с вашия тъст, това е всичко. Не беше доуреден, но сега съвестта ми е чиста.
— Не мога да кажа същото за себе си — отвърнах аз. — Днес смятах да започна по-рано.
Сверих часовника си с големия квадратен часовник над входа на централното управление. Вместо цифри върху часовника бяха изписани буквите от името на фирмата, несполучлива реклама, която винаги ме дразнеше. Малката стрелка сочеше „Л“, а голямата — „Р“, винаги трябваше да изчислявам колко е часът — направих го и сега и се почувствувах още по-потиснат. Не бях задължен да идвам точно в девет часа и никой нямаше да ме глоби, понеже съм дошъл в десет и двадесет, но досега не бях закъснявал.
— Наистина видът ви е малко смачкан — каза Хедърсет. — Веселбата беше превъзходна. Много мило, че ме поканихте. Бях запазил вечерта свободна, за да си стегна багажа, а после се оказа, че до осем часа се бях приготвил. В неделя вечер Ледърсфорд е отчайващо скучен.
— Беше ни много приятно, че дойдохте. Вече знаете пътя и трябва да ни посетите пак.
Гостите бяха стояли до три часа сутринта; прекарах език по сухите си устни — по-добре щеше да бъде, ако ние със Сюзън бяхме избрали друг начин, за да отпразнуваме първата седмица от помирението ни.
— Мисля да потърся апартамент в Уорли — каза той. — Моят квартал в Ледърсфорд е пълен само с проститутки и всякакви цветни…
Той погледна часовника.
— Какво значи 3-то? Често съм се чудил.
— Захарий — отвърнах аз. — Той не употребява това име.
Хедърсет се усмихна.
— Подхожда му. — Отвори вратата на колата. — Трябва да бягам. Бъдете послушен, както казват във вашия край.
— Всичко най-добро — пожелах му аз.
Моторът на „Порше“ се изкашля самодоволно и благодушно; извърнах се, за да не го гледам, нито пък исках да ме видят как го гледам да се отдалечава.
Заизкачвах стъпалата на преддверието и си мислех за каталога на „Производствата Тифилд“, който бях получил сутринта. Това беше първото съобщение от него, откакто му бях писал преди една седмица. Самият каталог не представляваше голям интерес; като всички каталози, и в него бе нарисувана прекалено розова картина. Повече ме заинтересува страницата, където се описваше бъдещото развитие на фирмата. В стереотипната бележка, която придружаваше каталога, Тифилд беше вписал номера на страницата, следван от три удивителни и подписа му. Но и това не му бе стигнало, та беше написал в началото и края на раздела: „ИМА И ОЩЕ“. Друго нямаше, но така той беше отговорил по единствения възможен начин на писмото ми. „Производствата Тифилд“ се разрастваше, строеше нови заводи, преустрояваше старите; „А. 3. Браун и компания“ едва креташе и бъркотията с изчислителната машина беше само едно от доказателствата за това. На коя от двете фирми трябваше да отдаде енергията си един млад умен мъж? Няколко секунди си поиграх с мисълта за нов живот в ново място, като през цялото време знаех, че е невъзможно. Твърде много неща ме свързваха с Уорли и „А. 3. Браун и компания“. Знаех, че Сюзън никога няма да напусне Уорли; следователно и Барбара не можеше да го напусне. С това въпросът се приключваше; нямаше защо да изброявам другите причини, поради които не можех да приема предложението на Тифилд.
Но бюрото ми — особено пък в сравнение с бюрото, което можех да очаквам при Тифилд — би ме накарало да не се откажа напълно от предложението. Огледах го с отвращение. Бяха ми пробутали най-тясната и най-зле проветрената стая в цялото административно здание. И табелката на вратата очевидно не заслужаваше килим на пода, а само една рогозка и едно издраскано дъбово писалище с чекмеджета, които винаги заяждаха.
Хилда, моята секретарка, погледнах с по-малко отвращение. Тя беше дребно, закръглено момиче, малко над двадесет години, с дребно, закръглено личице и с голяма пухеста червеникава коса. За мен тя никога не бе представлявала съблазън, но винаги беше жизнерадостна, умееше да пише правилно, и най-важното — знаеше всички клюки в службата.