— Изнервям ли ви? — попитах аз. Не исках това да кажа; но внезапно ме обзе някакво съжаление към нея.
— Започнахте да ме изнервяте още от първия път, когато се запознах с вас. Вие представлявате всичко противоположно на качествата, които бих искала да притежава мъжът. Чувствувам, че е несправедливо да бъда толкова много против някого…
— Продължавайте — поощрих я аз. — Опишете ме хубавичко. Кажете още някои мили неща.
— Омръзна ми да говоря — каза тя. — И цял ден да говорим, накрая вие ще си бъдете все така ужасен. — Тя взе ръката ми и я целуна.
— Вече никога няма да я мия — рекох аз. — Защо го направихте?
— Харесвам ръцете ви. Но това няма никакво значение.
Бяхме вече прекосили границата на Уорли; но не настъпи никаква промяна. Имах задължения само към себе си, нищо нямаше значение, освен да изтръгна от нея отговора, който желаех.
— И все пак има някакво значение за вас — настоях аз.
Изведнъж помислих за Марк и Сюзън; вече бе престанало да ме боли от тази мисъл, изпитвах към тях презрителна търпимост. Хвърлих цигарата и поставих за миг лявата си ръка върху бедрото на Нора. Усетих как потръпна.
— Иска ми се да не бяхте толкова ужасен — каза тя. — Макар че нищо не може да се поправи. Иска ми се да не бяхте женен.
— Боже мой! — възкликнах аз. — Не може ли да спрем за малко?
— Няма къде да спрем. И не е сега времето. — Тя бръкна в джобчето на сакото ми и извади една химикалка. — Ще ви дам телефонния си номер.
Погледнах полята край Ринг роуд. Нямаше пътища, които да завиват встрани, нито високи стени, нито падини, само огромна плоска пустош под дъжда.
— Кога ще дойде време?
— Не зная — отвърна тя. — Може би никога. Кога ви започва отпуската?
— Идният понеделник, за три седмици.
Прегърнах я през рамото.
— Не бива — каза тя. — Хората ще ни видят.
— Добре. Но докоснете се до мен за миг. Искам да почувствувам ръката ви.
Тя стисна коляното ми.
— Господи, ужасен сте! Нищо добро няма да излезе от това.
— Можете да задържите химикалката.
— Точно това смятам да направя — отвърна тя.
17
— Днес следобед видях леля Сибил — съобщи Хари, докато вечеряхме на другия ден. — Попита ме кога ти и мама ще отидете да ги видите.
— Трябва да питаш баща си — посъветва го Сюзън. Тя се смръщи на Барбара. — Барбара, за бога, яж си кифлата и не прави трохи.
— Не обичам леля Сибил — каза Барбара. — Лицето й е все намръщено. И мирише, ама наистина мирише.
Потиснах усмивката си.
— Много е лошо да говориш така, Барбара.
— Защо трябва тя да ми е леля?
— Всъщност тя не ни е леля — обясни Хари. Той наплеска наденицата си с доматен сос. — Баба казва, че било просташко да наричаш хората лели и чичовци, когато те не са ти такива.
— Сибил е твоя братовчедка — каза Сюзън. — И така е прието като израз на уважение към по-възрастните хора. И въпреки че не ми е приятно да те мъмря още от първия ти ден в къщи, моля те, не натиквай цялата наденица в устата си. — Тя запали цигара и се загледа мрачно в кухненския прозорец. Още от сутринта продължаваше да вали.
Хари нагълта наденицата с пълна уста.
— Ама наистина понамирисва малко, нали? — подхвърли той.
— Млъквай! — изкрещя Сюзън. — Не се показвай като ужасен малък глупак!
Барбара се разплака. Недей крещя, мамо. Моля те, недей крещя, мамо.
Обгърнах раменете й с ръка.
— Спри чешмичките, Барб — казах аз. — Ако бъдеш послушна, ще ти почета.
Сюзън пийна малко чай; забелязах, че чашата треперливо почуква по чинийката.
— Точно така — подметна тя. — Поощрявай я. Поощрявай и Хари. Не ми обръщайте внимание. Аз съм само стара работлива слугиня.
— По-спокойно — рекох аз, без да пускам Барбара. Искаше ми се да прегърна и Хари; на лицето му се бе изписала уплаха. Но подготвителното училище отдавна вече го бе научило, че всички външни изрази на обич между деца и родители са досадни и лигави. Той ми го каза в лицето, когато, без да се замисля, се опитах да го целуна при връщането му.
— По-спокойно! Цял ден не съм подвила крак. Знаеш, че мисис Морлат има свободен ден и трябваше сама да върша цялата работа, знаеш, че не съм добре, а с какво си ми помогнал?
Барбара зарева.
Издаваше някакъв проточен животински вой, полугневен, полунещастен. Притиснах здраво малкото телце.
— Недей, миличко. Недей, гълъбче, скъпа моя…
Хари продължаваше да яде наденицата си.
— Глупаво малко бебе — каза той. — Плачеш за нищо и никакво!