И все пак нещо в нея не достига — както при съпоставката й с „Път към висшето общество“, така и при самостоятелната й оценка. Причината за тази неравностойност на двата романа се крие в образа на протагониста повествовател, който в първото произведение е най-сериозният залог за силното му художествено въздействие, докато във втория изпада до неблаговидната позиция на сериозна неудача. На пръв поглед в едно подобно твърдение отсъствува логика, защото е повече от очевидно, че Джо Лемптън си остава същият и в двете творби, още повече че и „Път към висшето общество“ е разказана от гледната точка на „десет години по-късно“, когато именно се развива действието на втората история. Бедата обаче е тъкмо в този стремеж на автора да ни занимае отново със своя герой. Защото макар и създател на Джо Лемптън, Брейн сякаш е недооценил неговата специфика.
По своята същност Джо Лемптън се родее с широко известната традиция на пикаресковия роман, където организиращ център е историята за издигането на героя от низшите съсловия до висшите сфери на обществото благодарение на неговата находчивост и безскрупулност, както и на умението му да използва за интересите си стоящите над него. Един подобен персонаж следователно предполага и точно определена сюжетна структура. В първия, роман подходящата фабула е налице и Джо Лепмтън се осъществява пълноценно в динамиката на стремителната си жизнена кариера. Втората книга обаче реално не дава никакво основание за присъствието на този тип герой. Лишен от основния определител на родовата си същност — неотклонното движение нагоре, — Джо Лемптън се превръща в не особено убедителен литературен хибрид. Причината е, че персонаж като него е немислим в сюжетната структура на иначе удачния роман „Живот във висшето общество“.
Така че, когато съпоставим двата романа, фактът за по-големия успех на първия не е особено съществен. Понякога дори едно съвсем слабо продължение може да допълни началната творба, да отсени качествата и постиженията и да я закръгли до цялостна завършеност. В случая несъответствието идва не от несъвършенствата на втория роман, защото той има безспорни достойнства, за които вече стана въпрос, а от родовата несъвместимост между темпераментната „пикареска“ и семейно — битовата драма. Като единствен носител на логиката в приемствеността между двата романа е останало действието на механизма „какво ще се случи нататък“, но и той не работи безотказно, защото в структурата на герой като Джо Лепмтън всичко значимо се случва, докато той успее да постигне желаната цел.
Литературните факти ни предоставят често интересни парадокси. Един от тях е и непреодолимото чувство за аналогия между литературната кариера на Джон Брейн и съдбата на неговия герой. Като че ли за писател като него най-същественото си остава изкачването към върха, което той осъществи с „Път към висшето общество“. Подобно на Джо Лепмтън, който продължи небезинтересния си, но лишен от истински смисъл живот във висшето общество, Брейн, макар и без да показва прекомерна плодовитост, редовно представя своите нови романи. Но това е вече друга история…
Клео Протохристова