Следващата ми грижа бе да намеря някакви муниции и оръжие; в голямата каюта имаше две много добри ловджийски пушки и два револвера — побързах най-напред да взема тях, както и няколко барутници, торбички със сачми и две стари, ръждясали саби. Знаех, че на борда има три бурета барут, но нямах представа къде ги бе прибрал канонерът, затова ги открих едва след дълго търсене. Едното се бе намокрило, но двете се бяха запазили сухи и аз ги пренесох заедно с оръжието на сала. Реших, че съм се натоварил доста добре, и започнах да мисля как ще се добера до брега без платно, гребло, или кормило — и най-малкият повей на вятъра можеше да обърне плавателния ми съд.
Три неща ме утешаваха: гладкото, спокойно море, започналият прилив, който стигаше до брега, и вятърът — колкото и лек да беше, — духащ към сушата. При това положение, след като открих две-три счупени гребла, останали от лодката, а също така и други сечива, освен ония в дърводелския сандък (два триона, брадва и чук), натоварих всичко и потеглих. Изминах около миля и салът се справяше много добре, само че се отклоняваше малко встрани от мястото, където бях излязъл на сушата попреди, по което разбрах, че има някакво течение и съответно се надявах, че ще открия заливче или устие, които да използвам като пристан, за да сваля товара си на сушата.
Излезе точно така, както си го представях: пред погледа ми се разкри място, където морето леко се врязваше в сушата и аз установих, че приливът мощно нахлува там, поради което насочих сала, доколкото можах, към средата на водния поток. Тук обаче без малко щях да претърпя ново крушение и ако това ми се беше случило, сигурен съм, че щях да падна духом. Тъй като изобщо не познавах брега, салът ми се натъкна на плитчина и понеже от едната страна не бе заседнал, малко оставаше товарът му да се плъзне към свободния край и оттам да потъне в морето. Положих всички усилия, като подпрях с гръб сандъците, за да ги задържа, но не бях в състояние да побутна сала, пък и не смеех да помръдна от мястото си — крепях сандъците, напрегнал се до крайност, и така стоях около половин час, за което време усилващият се прилив поизравни сала, а малко по-късно, когато водата се надигна още, салът отново започна да плава и аз го отблъснах с греблото, което бях взел, в пролива. Когато навлязох по-навътре, най-после се озовах в устието на една рекичка; отстрани се виждаха бреговете, а силното течение — приливът — се носеше нагоре. Огледах едната и другата страна за подходящо място, където да изляза на сушата, защото не ми се искаше да бъда изхвърлен твърде далече от устието — надявах се скоро да забележа кораб, поради което твърдо бях решил да се разположа колкото може по-близко до морския бряг.
Най-после зърнах скалисто заливче на десния бряг на потока и с много усилия и мъка насочих сала натам, докато накрая дотолкова се приближих, че като се оттласквах с греблото от дъното, успях да вкарам лодката право вътре, но тогава товарът без малко отново щеше да падне във водата, защото брегът бе доста стръмен, направо отвесен и където и да излезех на сушата, салът щеше да се наклони така, че далечният му край да потъне още повече отпреди и товарът отново да бъде застрашен. Единственото, което можех да направя, бе да изчакам, докато приливът достигне най-високата си точка и да крепя сала с греблото като с котва близо до едно поравно място от сушата, където предполагах, че водата ще се покачи; така и стана. Щом усетих, че е достатъчно дълбоко — около стъпка, — изтиках сала към равното място и там го „закотвих“ — закрепих го, като забих две счупени гребла в земята, за да го подпират от едната и от другата страна. Стоях така, докато водата се оттече и салът с моя товар остана в безопасност на брега.