След като си направих жилище, разбрах, че в никакъв случай не мога да остана без място, където да паля огън и да трупам дърва за огрев, затова, когато му дойде времето, подробно ще опиша какво предприех, как разширих пещерата и какви удобства си създадох. Сега обаче трябва поне малко да разкажа за себе си и за мислите си относно живота, които, както може да се предположи, не бяха малко.
Положението, в което се намирах, ми изглеждаше безизходно, защото, както казах, бях попаднал на този остров не само вследствие на силната буря, която ни отклони далече от посоката на замисленото пътуване, на няколкостотин левги от често използваните морски пътища; имах причини да смятам, че това се дължеше и на небесна повеля, според която трябваше да завърша земния си път тъкмо на това пустинно място и по този безнадежден начин. При тази мисъл по лицето ми започваха да се стичат сълзи, а понякога сам си възразявах, като си казвах, че няма защо провидението да съсипва докрай едно свое създание, да го прави напълно нещастно, без всякаква надежда за помощ, съвсем сломено, защото разумът едва ли е в състояние да изпита благодарност, когато се отрежда такъв живот.
Ала винаги, когато ми дойдеха подобни мисли, нещо тутакси ме караше да се усъмня в тях и да се почувствам виновен. Особено го усетих един ден, когато вървях с пушка в ръка по брега — бях потънал в униние поради положението, в което се намирах, когато в съзнанието ми, така да се каже, се появи възражение в обратен смисъл, а именно: „Вярно, че си изпаднал в безнадеждно положение, имаш право; бъди обаче така добър и си припомни къде се намират останалите. Нали в лодката бяхте единайсет души? Къде са десет от тях? Защо се спаси ти, а не те? Защо тъкмо ти беше предопределен за това? Там ли е по-добре, или тук?“, при което аз посочих морските дълбини. Всяко злощастие трябва да се разглежда откъм своята добра страна, а не само откъм най-лошото, което го съпровожда.
После ми дойде наум с колко много неща всъщност разполагам и в какво положение щях да се окажа в противен случай, защото човек има такъв късмет веднъж на сто хиляди пъти: нали морето отнесе кораба от мястото, където бе заседнал отначало, и го довлече близо до брега, та аз имах време да измъкна всичко от него! А какво ли щеше да бъде положението ми, ако бях останал да живея при условията, при които първоначално бях изхвърлен на брега — без жизненонеобходими неща, както и без необходимото, за да се сдобия с тях, да си ги набавя? И най-вече, казах аз гласно (макар да говорех на себе си), как щях да се чувствам без пушка, без барут, без сечива, с които да измайсторя това-онова или да работя, без дрехи, постелки и завивки, без убежище, без всякакъв изглед да се подслоня? А след като сега разполагах с всичко това в достатъчно количество, съществуваше добра възможност да преживявам така, че да оцелея и без пушка, когато се свършат припасите ми; наистина имаше начини да намирам прехрана до края на дните си, защото още от самото начало бях обмислил какво да предприема, ако неочаквано изпадна в беда, и то не само за бъдеще, когато щях да остана без барут и сачми, но дори и ако се разболеех или отпаднех тялом.
Признавам — тогава не ми дойде наум, че всичкият ми барут може да избухне изведнъж, тоест да се подпали от някоя светкавица, и затова толкова се изумих, когато това ми хрумна по време на гръмотевичната буря, както споменах малко по-горе.