Дали пък не беше някой ловец на мустанги?
Жалко, че лицето му не се виждаше. Мъжът беше нахлупил шапката ниско над очите си и така беше извърнал глава, че цялата горна половина на тялото му беше неузнаваема.
Ласитър държеше пушката си небрежно облегната на бедрата, но беше готов да реагира във всеки момент, ако се наложи.
Няколко минути всички мълчаха. Ласитър трескаво се ровеше в спомените си. Нещо у този човек му беше познато. Но какво, какво?… Внезапно той широко се усмихна.
По дяволите! Как не се сети веднага! Та това беше мъжът, който му донесе писмото на Арч Колеман в Хермосильо — Рио Сардоне, ловецът на мустанги.
Ласитър спокойно подкара коня си насреща му.
— Ей, почакай! — извика след него Колеман. — Къде си тръгнал?
Арч, разбира се, не беше познал облечения в кожа мъж. Той си беше градски човек. Ласитър спокойно продължи пътя си.
— Е, как си, стари конекрадецо? — обърна се той към мъжа отсреща.
Рио вдигна глава и килна шапката на тила си така, че буйната му черна брада изпъкна ясно на лунната светлина. После погледна слисаното лице на Арч Колеман и весело се засмя.
— Рио! — извика Колеман. — Небето те изпраща! Как се сети, че сме тръгнали към теб?
Лицето на Рио отново стана сериозно.
— Чух какво се е случило — отбеляза той. — И си направих съответните заключения. Имате само един изход. Преследвачите са по петите ви. Арч няма да издържи дълго. Лош ездач е, какво да се прави…
Той се обърна и погледна Ласитър в очите.
— Не си ли и ти на същото мнение, омбре? Не ти ли хрумна вече какво би трябвало да направите в тази ситуация?
— Според мен остава една-единствена възможност — отговори спокойно Ласитър.
— И коя е тя?
— Да докажем невинността на Арч Колеман. Но никога няма да успеем да го направим, ако избягаме зад девет планини в десета и никога вече не се мернем в града. Затова се връщаме обратно. Нали и ти искаше да кажеш същото, велики ловецо на мустанги?
Рио Сардоне широко се ухили.
— Умник си ти, Ласитър. Това е и моят план. Но трябва да побързаме. Хайде, приятели, слизайте от конете! Ще продължите пътя си пеш.
— Но това е лудост! — изпъшка Арч Колеман. Ласитър вече беше слязъл от седлото.
— Нямаме друг изход! — скастри го той. — В ситуации като тази е най-добре да раздразниш противника си до крайност.
Колеман кимна и с въздишка се смъкна от седлото. Ездата беше изцедила и последните му сили. По лицето му се изписа изтощение. Дългите седмици затворничество нямаше да се изличат толкова бързо.
Рио спокойно хвана юздите на трите коня.
— Надявам се, че скоро ще се срещнем отново — каза той. — Желая ви щастие!
Той вдигна ръка за поздрав и се отдалечи. Ласитър замислено се загледа след него. После тихо промърмори:
— Дано и ти имаш късмет, Рио! Надявам се, че няма да подцениш преследвачите…
Той сложи ръка на рамото на Хуанита и нежно проговори:
— До града има не повече от пет мили. Дано да стигнем, преди да се зазори. Трябва, няма как.
После потегли напред. Хуанита забърза след него. Арч Колеман с въздишка ги последва.
— Не рискуваме ли твърде много? — попита тихо той. — Нима не е лудост да ме върнеш отново в бърлогата на лъва, от която едва се измъкнахме?
Ласитър укорително поклати глава.
— Свикнал съм винаги да правя онова, което враговете ми най-малко очакват — обясни търпеливо той. — Много пъти съм успявал да ги излъжа. Надявам се и този път да успея.
Походът продължи в мълчание.
По едно време някъде в далечината отекна конски тропот. Дружина ездачи бързо приближаваше.
Ласитър се огледа и забеляза група скали в източния край на котловината, от която тъкмо излизаха.
— Бързо, натам! — нареди тихо той.
Само след минута тримата се притаиха зад високата скала. Конниците идваха от юг. Тропотът на конските копита кънтеше в тихата нощ. Скоро след това се появиха и самите ездачи. Тъмна маса, която заплашваше да унищожи всичко по пътя си.
Ласитър спокойно се облегна на скалата и изчака дружината ездачи да се отдалечи. Видът им наистина беше страшен, особено за хора с по-слаби нерви. Но Ласитър се тревожеше единствено за Рио Сардоне, ловеца на мустанги. Дано успееше да изпълни опасното си намерение…
Облакът прах, надигнал се изпод копитата на конете, бавно се слягаше. Ласитър, Хуанита Перада и Арч Колеман отново тръгнаха напред. Ако никой не им попречеше, на зазоряване щяха да пристигнат в града.
6.
Когато изгря слънцето, Ред Клайд Мълиган нареди на хората си да се разположат за по-дълга почивка. Целият трепереше от гняв.