Тя напрегнато се вгледа в лицето на Ред Клайд Мълиган. Но той най-спокойно си спеше, като хъркаше силно.
Ей там, на масата, беше оставил оръжията си. Най-простото беше да стане и да изстреля един куршум в лицето му, но Джудит не можеше да стори това. Сякаш невидима стена се издигаше между нея и масата — стена, през която не можеше да се премине…
Тя наведе очи и изгледа красивото си тяло, сякаш търсеше по него следи от преживените унижения. Беше сторила грях, като се беше отдала на своя враг! Толкова мразеше този мъж! После отново погледна захвърлените оръжия. Изкушението беше голямо. Джудит беше раздвоена. Някакъв вътрешен глас непрекъснато й нашепваше: „Стани и забий ножа в гърдите му!“ Друг, не по-малко силен глас веднага го прекъсваше: „Не смей! Това е убийство!“ Какво да прави? Нямаше изход от тази вечна борба между разума и чувството. Лицето й се изопна в дълбок размисъл.
Но Джудит беше умна жена. Тя отдавна беше разбрала, че не бива да се поправя несправедливостта с нова несправедливост. Единственият верен път беше пътят на закона. Така казваше и Арч Колеман, мъжът, когото Джудит обичаше. Той беше в мислите й през цялото време. За него беше готова да се жертва. За Арч Колеман. Срещу Ред Клайд Мълиган, неговият полубрат.
Трябваше на всяка цена да обезвреди този мъж. С цената на всички жертви. Трябваше да го притисне до стената, където той няма да има изход и ще бъде принуден да признае всичките си престъпления. Всяка възможност за бягство трябваше да бъде осуетена.
За тази цел Джудит Бергман жертвуваше себе си.
Тя се вгледа в лицето на омразния й мъж и с любов си спомни другото лице, толкова прилично на това и все пак толкова различно. Арч Колеман беше мъжът, който заслужаваше тази нейна жертва. Тя му беше отдала цялата си любов, сега щеше да му отдаде и живота си, ако се наложи.
Какво да прави сега? Дълбоко в себе си Джудит усещаше отчаяние. Тя беше само една слаба жена, а и нервите й вече не издържаха. Опита се да убеди себе си, че няма друг път, освен да продължи напред, че не бива да се отказва още в началото. Баща й я беше научил на това. Но като се вгледа в отвратителното лице на спящия мъж, я побиха тръпки.
Мразеше този човек, но не биваше да показва омразата си. Трябваше да бъде мила и любезна и да продължи опасната си игра. Защото отсега нататък щеше да води играта.
И тя игриво побутна спящия мъж. Той се събуди и веднага посегна към нея, не по-малко страстно от преди. Не можеше да забележи в опиянението си, че е пионка в ръцете на една жена, решена на всичко. Виждаше единствено великолепните й бедра, които го приканваха да легне между тях, и твърдите малки гърди. Беше полудял по тази жена. Без да се замисли, би заложил цялото си богатство заради нея. Но все още не се беше стигнало дотам… Джудит реши, че трябва да изчака.
8.
Ласитър напусна града през нощта. Яздеше огромен черен кон, предоставен му от шерифа. Конят беше много добър. Ласитър разбра това още в първия миг, когато се метна на гърба му. Издръжлив, упорит жребец и най-вече бърз.
Ласитър потегли на север. Шерифът подробно му разясни пътя по картата. Ласитър беше запомнил обясненията му и отлично се ориентираше в непознатата местност. Пълната луна осветяваше пътя му.
Мислите му блуждаеха. Опитваше се да се постави на мястото на Ред Клайд Мълиган, да предвиди бъдещите действия на този едър земевладелец и мошеник. Какво би правил самият той на негово място? Ясно му беше, че този тип има изключително комбинативен ум и разполага с безброй мръсни номера. Затова с неговите камъни — по неговата глава! Ласитър трябваше да му скрои някой още по-голям номер.
Лека-полека в главата му се оформяше план. Всъщност това беше единствената възможност.
Ласитър мрачно се усмихна. Планът беше дяволски рискован! Естествено, той рискуваше собствения си живот, но не виждаше друг изход. Трябваше подробно да проучи ранчото на Мълиган — това беше намерението му.
Мислите му се отклониха за момент към Рио Сардоне, брадатия ловец на мустанги. Дали беше успял да се справи?
Беше дълбока нощ. Ласитър беше потеглил малко след залез. Вече минаваше единадесет. Луната огряваше земята с бледата си светлина. Дърветата, храстите и безредно разпръснатите скални масиви изглеждаха като огромни призраци. Някъде далеч прозвуча вой на койот.
Ласитър прецени, че вече е близо да малкото ранчо на Рио Сардоне. В този момент се стресна от странен, нечовешки вик. Болезнен писък прониза нощта. Нима викаше човек?