— Ще я пусна, щом дойдеш, Ласитър. Ще броя до пет. Ако не излезеш на улицата без оръжие, край с твоята руса кукличка!
Какъв подлец беше този Мълиган. Ласитър все повече се убеждаваше, че този човек не говори празни приказки. Той не се спираше пред нищо. Заслепен от омраза, се беше озовал на ръба на пропастта. И за него нямаше връщане назад.
Мълиган беше започнал да брои с леденостуден глас. Беше стигнал до три и изкрещя като бесен:
— Четири!
Ласитър откачи колана с револверите и го хвърли на улицата. После бавно излезе на ярката слънчева светлина.
„Животът ти или животът на блондинката!“ Думите кънтяха в ушите му. Видя Хуанита в лапите на този безмилостен бандит и разбра, че не може да очаква пощада. Въпреки това щеше да извърви пътя си докрай.
Но Мълиган не можеше току-така да го застреля пред очите на целия град. Щеше да получи известна отсрочка. Но и на това не можеше напълно да се разчита. Този подлец беше толкова заслепен от жажда за отмъщение, че не виждаше нищо пред себе си.
Ласитър и друг път се беше сблъсквал с подобни хора. За тях нямаше нищо свято. Стреляха наляво и надясно, без много да му мислят. Презираха всички около себе си. И Мълиган беше такъв. В яда си не се спираше пред нищо.
— Пусни жената, Мълиган! Нали обеща! — Ласитър извика толкова високо, че площадът потрепера. После прибави думите, които Мълиган беше произнесъл преди малко: — Животът ти или животът на блондинката!
Хуанита се замята като луда в желязната хватка на похитителя си.
— Не! — изпищя тя. — Недей, Ласитър! Не се приближавай! Той ще те убие! А без теб и за мен няма живот…
Тя беше отчаяна. Страхуваше се единствено за него. Обичаше го толкова много! За собствения си живот дори и не мислеше…
Мълиган продължаваше да се хили злобно.
— Приближи се, Ласитър! — извика той. — Щом стигнеш на една крачка от нас, ще пусна жената.
Ласитър тръгна веднага. Спокойно и без да бърза. Не изпускаше от очи противника си. Хуанита изплака отчаяно.
— Той лъже! Всичко е лъжа! Защо излезе, Ласитър? Не биваше да се жертвуваш заради мен, гуеридо! С такава радост бих умряла за теб!
Ласитър остана напълно спокоен, въпреки че думите й дълбоко го развълнуваха.
— Никой не бива да умре, Хуанита — отговори нежно той. — А аз никога не бих изоставил жената, която обичам.
Тя се усмихна през сълзи. Тези думи я бяха направили истински щастлива.
— Гуеридо…
В този момент едно ласо се уви около раменете на Ласитър. Той беше чул съскащия звук, но знаеше, че няма смисъл да се отбранява. В случаи като този най-добре беше безропотно да се подчини на съдбата и да изчака удобния случай да се измъкне от примката. Само тогава щеше да има шанс. Не биваше да разпилява силите си в безсмислена съпротива.
Ласитър се строполи в праха на площада и се направи, че е загубил съзнание от внезапното падане. Лежеше със затворени очи, без да се помръдва. Много добре чу как Мълиган злобно се изсмя.
— Сега вече градът е наш — изсъска той. — Никой няма да се осмели да се изпречи на пътя ни. Щом Ласитър падна — край на съпротивата. Набързо ще се справим с Колеман, Рио и черната вещица.
Той говореше на Джеси Шърман, който, ухилен, беше застанал до шефа си. След малко добави:
— От утре ти си шерифът на този град, Джеси. Ще се погрижа за това.
Ласитър ясно чуваше всяка дума.
— Какво ще правим с Ласитър? — попита тихо Джеси Шърман. — Нали няма да го застреляте веднага, шефе? Това ще хвърли лоша светлина върху нас.
— Нима ме смяташ за толкова глупав, Джеси? — озъби се Мълиган. — Всичко ще стане законно. Ще хвърлим малко прах в очите на тези глупаци. Това е важно за нас.
Междувременно Ласитър незабележимо беше разхлабил въжето, което стягаше раменете му. Може би все пак имаше шанс. Не го ли използваше, беше загубен.
— Как ще действуваме, шефе? — попита отново Шърман.
— Много просто — прошепна Мълиган. — След два-три дни престъпникът ще бъде застрелян „при опит за бягство“. Ще използваме всички възможности, които ни се предлагат.
— От вас човек може да научи много неща, шефе — изсмя се Шърман.
Въпреки че двамата говореха тихо, Ласитър чу целия разговор. Беше настъпил часът за действие.
Този миг не биваше да се отлага.
Той бавно отвори очи и видя над себе си Мълиган и Хуанита Перада. Жената отчаяно се дърпаше, но не можеше да се изплъзне от силните ръце на мъжа.
— Мълиган — каза Ласитър, — нали обеща да я пуснеш! Спомни си какво каза преди малко. Нима не държиш на думата си? Ти си бил ужасен негодник!
Мълиган злобно се изсмя.