От където и да минеше процесията будеше интерес, а влизането им в Плиска бе приветсвано от насъбралата се тълпа. Улиците бързо се изпълниха с хора, които викаха, дюдюкаха, освиркваха и замеряха с боклуци вързаните войници. От някъде изскочи едноок просяк с патерица, хвана един от заловените за крака и докато се опитваше да го смъкне от коня, не спираше да крещи как Батой го е ограбил, ослепил и избил цялото му семейство. Тълпата започваше да се държи все по-настървено. Мнозина започнаха да призовават за саморазправа със заловените. Хвърлен камък удари един от войниците в лицето и разби носа и устата му.
Осъзнал, че може и да не удържи разбеснялата се тълпа, Климент поведе отряда в галоп и успя да се добере до стените на Вътрешния град. Едва когато вратите на крепостта се хлопнаха и зад последния конник, а заловените бяха предадени на стражите на двореца, писарят си отдъхна.
Следващите дни бяха изпълнени с разпити и обиски. Куриери, сновящи между Сердика и Плиска. Борис бе уведомен за ставащото в столицата както от Климент, така и от Еспор. Комитът вече не се държеше надменно и подигравателно и търсеше компанията на писаря, осъзнал колко важна работа е свършил той.
Отговорите на Борис бяха изпълнени с ярост и гняв. Князът не можеше да повярва, че един от най-верните му хора, за какъвто минаваше приживе Гостун му е изневерил и е бил само на крачка да заграби властта. Подкрепян от войниците и разбойниците на Винех, а признат от византийците, Гостун лесно щеше да овладее Плиска. Какво щеше да стане след това, трудно можеше да се предвиди.
Борис искаше участвалите в заговора да бъдат наказани по най-строгия начин, като едновременно с това се проведе и разследване кои от градските първенци са знаели за заговора и са участвали в него. На епископ Йоан бе наредено да не напуска дома си, а помощникът му Филотей бе арестуван. Борис изгони личния си изповедник Аркадий, признавайки, че писарят е бил прав да го подозира, че е византийски шпионин. Климент получи похвала за добре свършената работа и заповед незабавно да установи кое е момичето с жълтата кутия, превърнало се в неволен спасител на владетеля. Самият Борис съобщаваше, че тръгва при първа възможност към Плиска, за да поеме властта в собствените си ръце.
Осъзнал каква важна роля бяха изиграли разбойниците в готвения метеж, князът издаде няколко декрета, с които към всеки град се сформираха специални отряди, чиято задача бе да залавят и унищожават всички престъпници и техните помагачи. "Законът за изтребление на разбойниците"[21] бе посрещнат с одобрение и от жителите на страната, които бяха основни жертви на злосторниците.
В северната част на града, която се бе превърнала в свърталище на всякакви отрепки, бе извършено прочистване. Водачите на престъпни гилдии бяха заловени или убити, малцина успяха да се спасят с бягство. В това начинание особено полезен се оказа Невестулката, който насочваше войниците към скривалищата на водачите на разбойниците, макар да не бе склонен да издава дребните крадци и джебчии.
Бе образуван военен съд, председателстван от Еспор и включваш варнеха Самуил, хазнатаря Драгомир и Пацик. След проведените обиски, разпити и претърсвания, бе установено, че в бандата на Винех-Батой са участвали сто двайсет и трима войници. Трийсет и пет от тях бяха съставлявали ядрото на бандата, другите бяха използвани епизодично като добре платена охрана на предварително заплашваните търговци или в случаите, когато бандата имала нужда от повече хора.
В дома на самия Винех, бе открито голямо количество злато и сребро, кожи, оръжия и скъпи дрехи. В специален тайник, изграден в една от вътрешните стени, бе скрито малко ковчеже, пълно със скъпоценни камъни.
Бе разкрита и една друга мистерия. Сред вещите на трима от най-близките помощници на Винех бяха открити еднакви кожени маски – от червена щавена кожа, каквато бе използвал главатарят им. След разпит в подземията на замъка, няколко човека признаха, че освен чигатът и други от тях са се представяли за Батой. Така стана ясно как разбойникът е бил виждан на няколко места едновременно по едно и също време.
Процесът срещу престъпниците бе бърз и безмилостен. Доказателствата срещу тях бяха неоспорими, самопризнанията им само потвърждаваха вината. Самите обвиняеми се държаха по различен начин. Едни плачеха и обясняваха, че не са знаели в какво се замесват и на Климент му беше тъжно за тези мъже, които щяха да загинат заради алчността и лъжите на други хора. Други заплашваха съдиите и се заканваха, че ще бъдат отмъстени. Имаше и такива, които твърдяха, че са невинни, дори когато доказателствата срещу тях бяха очевидни, но след като прекараха известно време в подземията на крепостта, ставаха хрисими и paзговорливи.