Посрещна ги странно на вид същество, чийто пол Климент не можа да определи в първия момент. С вдигната ярко оранжева коса, високи дървени сандали и няколко различни разноцветни дрехи, увити около тялото, то приличаше повече на жена, но всъщност бе мъж.
– Аз съм Семел[19] и съм готов да ви осигуря всичко, което пожелаете – представи се с поверителен шепот мъжът, изкиска се закривайки начервената си уста с ръка и ги поведе към една от масите в далечния ъгъл. – Разбрах, че се интересувате от сестрите на Майката Богиня, с които да се слеете. Няма да останете разочаровани! Ще изпитате неземно удоволствие и ще докоснете дрехата на нашия повелител и господар великия Орфей.
– И да са по-младички – изграчи Климент, който не можа да познае собствения си глас. – Ето! – писарят несръчно подаде сребърна монета на Семел, който ловко я прибра.
– Само най-доброто! Само най-доброто! – зарече се той, ръкомахайки, а гривните на тънките му китки издрънчаха. – Но първо ще ви пратя вино и плодове. Отделно сепаре ли искате или ще наемете стая?
– Засега просто ще пийнем – отговори Невестулката и сръчка господаря си.
Още не се бяха настанили на лежанките, когато до масата им се появи момиче, носещо вино. То бе съвсем младо, още дете и му бе трудно да крепи тежката кана. Невестулката се протегна да помогне, а момичето веднага изтича обратно и се върна с купа грозде, ябълки, фурми, смокини и сирене.
– Аз съм Тиона[20] – представи се детето и се усмихна лъчезарно. – И ще направя всичко, което поискате от мен.
– Тогава седни и хапни от плодовете, които сама ни донесе покани го писарят и наля от виното. – Ще ни бъде приятно да си поговорим с теб.
Момичето се озърна през рамо, но Семел говореше с дебел мъж в ярко зелена роба в другата част на помещението, кимна с глава, седна на единия от столовете и се нахвърли върху подноса. Климент въздъхна докато детето тъпчеше в устата си плодовете и сиренето, които се търколиха по масата. От близо се виждаше, че под напудреното лице на Тиона, изрисувано с цветен руж, личат синини и тъмни кръгове.
– На колко години си? – попита Невестулката, който също гледаше с умиление ядящото момиче.
– Скоро ще навърша тринайсет – обяви то без да спира да се тъпче.
Много скоро подносът беше празен, а Тиона се отпусна назад на стола. Лицето ѝ излъчваше ситост и задоволство.
– Благодаря ви, господарю! Благодаря! Отдавна не се бях хранила толкова добре – каза момичето, след което гласът ѝ стана дрезгав и прелъстителен. – Ако искате можем да се усамотим в някоя стая или да си сложим параван. Бяхте толкова мили с мен, ще се постарая специално за вас. И за двама ви – момичето се усмихна с невинна усмивка, а писарят усети как в гърдите му се надига гняв.
За да го потуши, той изпразни чашата си на един дъх и си наля нова.
– Първо искам да поговорим – каза той. – Много ли са тук такива като теб?
– Бяхме десет или единайсет, но сега сме само шест. Момичета идват и си отиват. Едни са от Филипополис, други от Сердика, Плиска и Дръстър. Някои са били в сиропиталища, други идват направо от улицата. Мен ме продаде баща ми преди половин година. Каза, че няма нужда от още едно безполезно гърло. Ако бях момче... ако можех да въртя меч или копие... – момичето въздъхна. – Мислела съм да избягам, но къде ще отида? Пък и Семел е много строг – Тиона опипа лицето си и се озърна през рамо. – Всички се страхуват от него.
– Какво стана с другите? – напрегнато попита писарят.
– Някои си тръгваха, други бяха прогонени, трети... – Тиона поклати глава. – Не трябва да говоря за тези неща. Ще си имам неприятности.
Писарят се наведе напред и хвана момичето за ръката.
– Чуй ме, Тиона! Не съм тук, за да се възползвам от услугите ти. Аз съм пратеник на княза, който иска да прочисти места като това! Войниците ми чакат отвън само да им подам сигнал – писарят показа малката си дървена свирка. – Така че няма от какво да се боиш! Нито от Семел, нито от който и да било! Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще те изведа от това място. Ще ти намеря истински дом, където да живееш с други такива като теб.
– Можеш ли да направиш това, господарю?! – в очите на момичето се появиха сълзи. – Можеш ли?
Климент кимна.
– Ами останалите? Ще можете ли да помогнете и на тях!
– Да! Ще отърва всички ви! Стига да ми кажеш какво наистина се върши тук. Искам истината! И то на всяка цена!