Онзи се усмихна, отпусна се, очите му се притвориха като две тъмни цепки, той се наведе над договора и подписа.
Филип Дюпен вдигна крака на бюрото си и се зачете в делото, което му бе оставила Каролин Вибер. В бележката, приложена към него, се казваше: „Притиснати сме, не можем да се измъкнем, ще посъветваме клиента да откупи, но той не желае да инвестира, по всичко личи, че остава единствено сливане, на френския пазар няма място за двама конкуренти от такъв мащаб…“ Той въздъхна и започна да чете от началото. Очевидно идваше краят на текстилната промишленост във Франция, но предприятие от ранга на „Лабонал“ се държеше и реализираше печалби, защото се беше специализирало в производството на луксозни чорапи. Абсолютно задължително беше френските предприятия да се специализират в луксозните производства, във високото качество, а масовата продукция да оставят на китайците. Това изискваше пари: покупка на нови машини, получаване на нови патенти, инвестиции в развойната дейност, в рекламата. Как да накараме клиента да го разбере? Той си изхлузи обувките и размърда пръсти в чорапите. Марка „Лабонал“. Англичаните са го прозрели отдавна. Те са се отказали от тежката индустрия, запазили са си само услугите и държавата им върви прекрасно. Филип въздъхна. Обичаше страната си, обичаше Франция, но се беше превърнал в безсилен свидетел на крушението на най-успешните й предприятия, които загиваха, защото им липсваше динамичност, въображение, дързост. Нужно бе да се промени мисленето, да се разяснява, да се обучава, но никой ръководител не искаше да поеме риска. Риска да си докара четвърт час непопулярност в името на бъдещето. Телефонът звънна. Беше директната линия на секретарката.
— Някой си господин Гудфелоу. Иска да говори с вас, казва, че е важно… Настоява.
Филип свали крака от бюрото и смръщи чело.
— Свържете ме. Ще говоря с него…
Чу прещракване и гласа на Джони Гудфелоу, бърз насечен говор, полуфренски, полуанглийски.
— Hello, Johnny! How are you?
— Fine, fine. Разкрити сме, Филип…
— Как така разкрити?
— Следят ме, сигурен съм… Някакъв детектив постоянно върви подир мен.
— Сигурен ли си?
— Проверих… Той е частен детектив. И аз го проследих. Не е много добър. Любител. Разполагам вече с името му, с адреса на агенцията, за която работи, някаква парижка агенция, остава само да я открия… Какво смяташ да правим?
— Wait and see! — отговори Филип. — Just give me his name and the number where I can reach him and I’ll take care of him13…
— Продължаваме или приключваме? — попита Джони Гудфелоу.
— Продължаваме, Джони. Окей? Аз ще се погрижа за всичко… Следващия понеделник на „Роаси“, както сме се разбрали.
— Окей…
Ново изщракване и Филип затвори телефона. Значи го следят. Кой има интерес? С Гудфелоу не правеха нищо лошо на никого. Отношенията им бяха лични. Клиент, който иска да се намеси в личния му живот с цел изнудване? Всичко беше възможно. Някои от клиентите на адвокатската кантора им бяха поверили много важни дела. От него нерядко зависеха съдбите на стотици служители и работници. Погледна листчето, на което си беше записал името на детектива и телефона на агенцията, за която работи, и реши да звънне по-късно. Не се страхуваше.
Отново се зачете в преписката, но не успяваше да се съсредоточи. Често се изкушаваше да зареже всичко. На четирийсет и осем години нямаше вече какво да доказва. Беше спечелил много пари, подсигурил си бе живота, подсигурил бе живота на няколко поколения. Все по-често обмисляше идеята да продаде дяла си и да остане само консултант. Да се оттегли и да се отдаде на това, което обичаше. Искаше да бъде със сина си. Александър растеше и се превръщаше в чужденец. „Здравей, татко! Как си, татко?“ И толкова. Затваряше се в стаята си, дълъг и слаб като вейка, затъкнал слушалки в ушите си. Не чуваше, когато Филип се опитваше да го заговори. Как да му се сърди? Прибираше се вкъщи вечер най-често с папки под мишница. Затваряше се в кабинета си след кратка вечеря и излизаше оттам, когато Александър вече си беше легнал. Без да брои вечерите, в които двамата с Ирис излизаха. „Не искам да изпусна сина си“ — каза на глас, втренчил поглед в безупречната линия на чорапите си „Лабонал“. Ирис му ги купуваше на дузини: сини, сиви, черни. С удължен конч. Плътно прилепващи към крака. Не се отпускаха при прането. Оня ден го осени такава мисъл: ще напише дълго писмо на сина си. Всичко, което не може да му каже, ще го изложи писмено. Не е добре за него да вижда само жени. Майка му, Кармен, Бабет, братовчедките Ортанс и Зое… Беше заобиколен само от жени! „Скоро ще навърши единайсет години, крайно време е да го изведа от това женско царство. Да ходим двамата да ритаме топка, на ръгби мачове, по музеите. Досега не съм го завел нито веднъж в Лувъра! А майка му изобщо няма да се сети.“ Ще му напише дълго писмо, ще му каже, че го обича, че се укорява, задето не му отделя достатъчно време, ще му разкаже за своето детство, какъв е бил на неговата възраст, за момичетата и за топчетата, все още играеха на топчета по негово време, а той на какво ли играе? Дори това не знае. Филип си беше купил лаптоп за лично ползване. Искаше да се научи да пише, без да гледа клавишите. Бе наел машинописка, която да му покаже най-важното, след което да продължи със свои сили. Искаше да е перфектен във всичко, с което се захваща. „Писмо до сина ми“! Щеше да стане прекрасно писмо. Щеше да вложи в него цялата си любов. Да се извини, както никой баща не се е извинявал на сина си. Да му предложи да започнат от нулата. Разроши изрядно пригладената си коса. Усмихна се и се замисли за Александър. Отново се зачете в делото. Най-напред трябваше да намерят парите. Може би да убедят работниците да откупят предприятието, за да имат интерес да го възродят. Как ще започне писмото? Алекс, Александър, сине мой? Би могъл да се допита до Жозефин. „Харесва ми да говоря с нея. Харесвам нейната чувствителност. Винаги има интересни идеи. Блестяща е, а не го съзнава. И колко е дискретна! Винаги спира на прага, сякаш се опасява да не ме безпокои.“ Мисля да се отърва от кантората и да се оттегля, беше подхвърлил онзи ден пред нея, отегчавам се, занаятът става все по-труден, все по-трудно понасям сътрудниците си. Тя беше възразила: „Но вие сте най-добрите адвокати в Париж!“ Да, добри са, но започват да се превръщат в сухари, а и просто са загубили интерес, знаеш ли за какво си мечтая, Жо? Тя поклати глава, не знаеше. „Бих искал да съм консултант… Да давам мнението си от време на време и да имам време за себе си.“ — „И какво ще правиш през това време?“ Погледна я и подхвърли: „Уместен въпрос! Ще започна от нулата, ще си намеря нещо ново.“ Тя се усмихна и каза: „Странно е, че казваш «от нулата», ти, който печелиш суми с толкова много нули!“
13
Ще изчакаме. Само ми дай името и телефона и аз ще имам грижата за него (англ.). — Б.пр.