Жозефин се стресна.
— Какво искаш да кажеш? Не ти е за пръв път… кое, да лъжеш ли?
Ирис се ухили.
— Да лъжа? Колко пресилено! Ортанс е права, миличка Жо. Или си толкова наивна, че направо ме притесняваш… За теб има само добро и зло, черно и бяло, добри и лоши, порок и добродетел. Да де, така е много по-лесно! Веднага разбираме с какво си имаме работа.
Жозефин обидена сведе поглед. Не намери нужните думи, за да възрази. Нямаше и нужда, тъй като Ирис продължи ядосано:
— Не за пръв път съм затънала в лайна, клета моя загубенячке!
В гласа й прозвучаха злобни нотки. Нотки на презрение и на раздразнение. Жозефин не беше чувала досега този недоброжелателен тон от устата на сестра си. Но това, което повече я разтревожи, бе завистливата нотка, която й се стори, че дочува. Едва доловима нотка, която веднага отзвуча… но все пак я чу. Ирис да й завижда? На нея? Невъзможно, си каза Жозефин. Невъзможно! Ядоса се на себе си, че си го беше помислила, и се опита да спаси положението.
— Аз ще ти помагам! Ще ти намеря история, която да разкажеш… Следващия път, когато се видиш с твоя издател, ще го шашнеш с познанията си по медиевистика.
— Така ли? И как ще стане според теб? — сопна се Ирис, докато мачкаше с десертната виличка парчетата сладкиш.
„Не хапна трошичка — отбеляза Жо наум. — Наряза го на парчета и ги разпиля из чинията. Тя не яде, тя убива храната.“
— Как бих могла да впечатля културен мъж, аз, която съм толкова невежа?
— Изслушай ме! Нали знаеш историята на Ролон, предводителя на норманите, който бил толкова едър, че дори като яхнел коня, краката му стигали до земята?
— Не я знам.
— Той бил неуморен пътник и велик мореплавател. Дошъл от Норвегия и сеел ужас. Заявявал, че в рая отива само воинът, загинал в битка. Това нищо ли не ти напомня? Имаш пълна свобода да му разправиш каквото ти хрумне за този герой. Той е създателят на областта Нормандия!
Ирис сви рамене и въздъхна.
— Няма да стигна далеч. Не знам нищо за тази епоха.
— Или можеш да му кажеш, че заглавието на „Отнесени от вихъра“, нали знаеш, книгата на Маргарет Мичъл, е взето от една творба на Франсоа Вийон…
— Така ли?
— Отнесени от вихъра е стих от балада на Франсоа Вийон.
Жозефин беше готова на всичко, за да се появи усмивка на затвореното и враждебно лице на сестра й. Беше готова да разказва смешки, да размаже по лицето си крема от сладкиша, за да види как Ирис се усмихва и сините й очи заискряват, прогонвайки чернилката, която ги помрачаваше. Тя зарецитира, изпънала ръкава на бялата хавлия като римски трибун, който държи реч пред събраното множество:
Ирис се подсмихна и я погледна заинтригувана.
Жозефин беше преобразена. Тя излъчваше мека светлина, която й придаваше необяснимо очарование. Изведнъж се беше превърнала в знаеща и уверена, нежна и доверчива жена, толкова различна от познатата й Жозефин! Ирис я погледна със завист. Мимолетна искра, която угасна мигновено, както се и появи, но Жо успя да я забележи.
— Слез на земята, Жо. На кого му пука за Франсоа Вийон!
Жозефин млъкна, въздъхна.
— Исках само да ти помогна.
— Знам, много мило от твоя страна… Много си мила, Жо. Абсолютно не си наясно с нещата, но си много мила!
„Обратно на изходна позиция — помисли Жозефин. — Пак аз съм смотанячката… Исках само да й помогна. Жалко.“
Жалко за нея.
Имаше го все пак онова раздразнение, онази завистлива нотка в гласа на Ирис, която бе доловила. На два пъти, само за секунди! „Не съм толкова загубена, щом тя ми завижда — помисли Жо и изпъна рамене, — не съм толкова смотана… Освен това не си поръчах ябълков сладкиш. Спестих си поне сто грама.“
Огледа се победоносно. „Тя ми завижда, завижда ми! Имам нещо, което й липсва, а го желае! Показа го за хилядна от секундата с поглед, с промяна на тона. И целият този лукс, палмите наоколо, стените от бял мрамор, синкавите отблясъци по стъклата на огромните прозорци, жените в бели хавлии, които се протягат и гривните им подрънкват — изобщо не ми пука от всичко това. Не бих сменила живота си за никой друг на света. Върнете ме обратно в X, XI, XII век! Възраждам се, страните ми порозовяват, изправям гръб, без седло яхвам коня зад Ролон Великана и бягам с него, обхванала съм го с двете ръце… Сражавам се редом с него край бреговете на Нормандия, разширявам владенията му чак до Мон Сен Мишел, приемам незаконородения му син, отглеждам го и той става Вилхелм Завоевателя!“
2
(„Балада на старофренски“) Франсоа Вийон „Стихотворения“, превод Кирил Кадийски, издателство „Нов Златорог“, С., 1997. — Б.пр.