Когато стане богат…
Тази сутрин нямаше време да довърши мечтата си. Милен бе изритала завивките на пода и тропаше с крак. Очите му затърсиха будилника — пет и половина!
Всяка сутрин будилникът звънеше в шест часа и точно в седем се чуваше свирката на Ли, застанал пред наредените като по конец работници, които отиваха на работа и се трудеха до 15 часа. Без прекъсване. „Кроко Парк“ работеше без прекъсване. Сто и дванайсетте работници бяха разделени на три екипа по управленските методи на тейлъризма. Всеки път, когато Антоан предлагаше на господин Ли да се дават почивки на работниците, неизменно получаваше един и същ отговор: But, sir, mister Taylor said3… — и знаеше, че няма смисъл да настоява. Независимо от жегата, от влагата, от тежката работа работниците не намаляваха темпото. Половината бяха женени. Живееха в колиби от плет, измазан с кал. Петнайсет дни годишен отпуск и нито ден повече, никакъв профсъюз, седемдесетчасова работна седмица, заплата сто евро на месец плюс жилище и храна. Good salary, mister Cortes, good salary. People are happy here! Very happy! They come from all China to work here! You don’t change the organization, very bad idea!4
Антоан се беше отказал.
Всяка сутрин ставаше, вземаше душ, бръснеше се, обличаше се и слизаше да закуси. Закуската му правеше прислужникът Понг, който, за да му достави удоволствие, беше научил няколко френски думи и го поздравяваше с думите: „Bien domi, mister Tonio, bien domi? Breakfast is ready!“5 Милен отново се унасяше в сън под мрежата против комари. В седем часа Антоан заставаше до господин Ли срещу строените в редица работници, които получаваха задачите си за деня. Изпънати, с широките шорти, с вечните усмивки на уста, с вирнати брадички, те на всичко отговаряха с yes, sir!
Тази сутрин явно нямаше да протече както обикновено. Антоан правеше усилия да се събуди.
— Какво има, скъпа? Да не сънува кошмар?
— Антоан… Тука, погледни… Не сънувам! Той ме облиза по ръката.
Във фермата нямаше нито куче, нито котка — китайците не ги харесваха за домашни любимци и ги хвърляха на крокодилите. Милен беше намерила на плажа в Малинди чаровно бяло котенце с остри черни ушички. Беше го кръстила Милу и му бе купила герданче от бели мидички. Намериха герданчето да плува в една от крокодилските реки. Милен бе избухнала в ридания, ужасена. „Антоан, котенцето е мъртво! Изяли са го.“
— Спи, мила, имаме още малко време…
Милен заби нокти в шията му и го принуди да се събуди напълно. Той разтърка очи, наведе се над рамото й и видя на паркета лъскав, тлъст и дълъг крокодил, който ги фиксираше с жълтите си очи.
— А — преглътна Антоан, — вярно… Имаме проблем. Не мърдай, важното е да не мърдаш, Милен! Крокодилите нападат, ако мърдаш. Ако си неподвижна, нищо няма да ти се случи!
— Ама виж, той ни гледа!
— Ако не мърдаме, значи сме му приятели.
Антоан погледна животното, което го държеше на прицел през тесните жълтеникави процепи на очите си, и потръпна. Милен усети и го разтърси.
— Антоан, той ще ни изяде!
— Няма… — отвърна Антоан, за да я успокои. — Няма…
— Видя ли му зъбите? — изкрещя Милен.
Крокодилът ги наблюдаваше, прозяваше се и демонстрираше острите си зъби.
Понг — провикна се Антоан. — Понг, къде си?
Животното подуши края на висналия бял чаршаф, захапа го и го задърпа, повличайки Антоан и Милен, които се вкопчиха в пръчките на леглото.
— Понг! — изрева Антоан, вече губеше самообладание. — Понг!
4
Добра заплата, господин Кортес, добра заплата. Хората са щастливи тука! Много щастливи! От цял Китай идват да работят тук! Много лоша идея е да се променя организацията! (англ.) — Б.пр.
5
„Добре ли спал, господин Тонио, добре спал? Закуска е готова!“ — смесица от неправилен фр. и англ. — Б.пр.