Милен викаше толкова силно, че крокодилът започна да реве и да тресе туловището си.
— Милен, млъквай! Той надава любовния призив на мъжкаря! Ти го възбуждаш, ще ни скочи.
Милен пребледня и прехапа устни.
— О, Антоан! Ще умрем…
— Понг! — извика Антоан, опитвайки се да не шава и да не издава паниката си. — Понг!
Крокодилът гледаше Милен и гъргореше с някакви странни писукащи звуци. Антоан не можа да се сдържи и избухна в неистов смях.
— Милен… струва ми се, че той те ухажва.
Бясна, тя го ритна в бедрото.
— Мислех, че спиш винаги с карабината под възглавницата…
— Така беше в началото, но после…
Думите му бяха прекъснати от забързани стъпки нагоре по стълбите. На вратата се почука. Беше Понг. Антоан му каза да махне животното и придърпа завивката върху гърдите на Милен, понеже Понг я зяпаше, а се преструваше, че е свел очи към пода.
— Бамби! Бамби! — изписка Понг като стара беззъба китайка. — Come here, my beautiful Bambi. Those people are friends!6
Крокодилът бавно извърна главата си с жълти очи към Понг, поколеба се няколко секунди, после с въздишка извърна тяло и изпълзя към прислужника, който го потупа и го погали между очите.
— Good boy, Bambi, добро момче… — извади от джоба на шортите си пилешка кълка и я подаде на животното, което с рязък жест я хвана.
Милен не издържа.
— Pong, take the Bambi away! Out! Out! — изкряска тя на примитивния си английски.
— Yes, mam, yes… Come on, Bambi7.
Крокодилът се заклатушка подир Понг и се омете.
Пребледняла и разтреперана, Милен погледна Антоан и погледът й обяви недвусмислено: „Не желая НИКОГА повече да виждам това животно в къщата, ясно ти е, надявам се!“ Антоан потвърди, взе си шортите и тениска и изчезна подир Понг и Бамби.
Откри ги в кухнята в компанията на Мин, жената на Понг. Понг и Мин гледаха Бамби, който гризеше крака на масата, там Понг беше закрепил скелета на пържено пиле. Антоан беше разбрал, че никога не трябва да заговаряш китайците директно. Китаецът е чувствителен, дори мнителен и може да приеме всяка забележка като унижение, което дълго ще затаи в ума и сърцето си. Затова попита Понг откъде се е взело това без съмнение очарователно животно, на което все пак мястото му не е вкъщи. Понг разказа историята на Бамби, чиято майка открили мъртва в боинга, с който ги докарали от Тайланд. Не бил по-голям от едра попова лъжичка, увери Понг, и толкова сладък, господин Тонио, толкова сладък… Понг и Мин се привързали към клетия малък Бамби и го опитомили. Давали му рибена чорба и оризова каша с биберон. Бамби пораснал и никога досега не бил нападал. Случвало се да захапе, но на игра, което си е напълно в реда на нещата. Обитавал едно оградено езерце, което до днес не бил напускал. Тази сутрин се измъкнал. „Сигурно е искал да се запознае с вас… Няма да се повтори. Не би ви наранил — гарантира Понг, — не го хвърляйте при другите, те ще го изядат, той ни е като дете!“
„Сякаш нямам достатъчно проблеми“ — въздъхна Антоан и си избърса челото. Беше само шест и половина сутринта и вече плуваше в пот. Накара Понг да обещае да заключва Бамби и да не го изпуска от очи.
— Не искам това да се повтори, Понг, никога вече!
Понг се усмихна и с поклон благодари на Антоан за проявеното разбиране.
— Nevermore, mister Tonio, nevermore! — изграчи той, като се кланяше безспир в знак на подчинение.
Плантацията се състоеше от няколко подразделения: птицевъдна ферма за пилетата, с които хранеха крокодилите и персонала, развъдник за крокодили, който започваше от кораловия риф и се простираше на стотици хектари навътре в сушата в специално пригодени речни участъци, фабрика, където преработваха месото и го консервираха, и фабрика за обработка на кожите, там ги подготвяха за експедиране в Китай, където щяха да се превърнат в пътни чанти, куфари, дамски чанти, визитници, портфейли е марките на известни френски, италиански и американски дизайнери. Последната част от сделката тревожеше Антоан, който се боеше да не открият, че нелегалната продукция тръгва от неговия развъдник. Когато собственикът китаец дойде в Париж да го вземе на работа, той скри от него този етап. Ян Уей говори предимно за развъдника и за месопреработването, които трябвало да бъдат организирани в съответствие с най-стриктните хигиенни норми. Собственикът спомена и за някакви „съпътстващи“ дейности, но без да навлиза в подробности, обеща му да получава процент от всичко, което ще произлиза от плантацията „живо или мъртво“. „Живо или мъртво, господин Кортес! Живо или мъртво!“ И се усмихваше с канибалска усмивка, която предвещаваше фантастични приходи. След като се озова на място, Антоан разбра, че отговаря и за кожарската фабрика.