Беше късно да протестира — оказа се въвлечен в авантюрата. Морално и финансово.
Антоан Кортес имаше големи планове. Опарен от провала си в „Гънман & Ко“, той беше инвестирал в „Кроко Парк“ и си бе дал дума никога вече да не е бурмичка в машината, а човек, с когото другите да се съобразяват. Държеше десет процента от акциите. За целта беше взел банков заем. Беше посетил господин Фожрон, комуто показа експлоатационните проекти на „Кроко Парк“ и предвижданията за печалби за следващите пет години и от когото поиска заем от двеста хиляди евро. Господин Фожрон се бе поколебал, но тъй като познаваше Антоан и Жозефин, предположи, че кредитът ще е подсигурен от парите на Марсел Гробз и авторитета на Филип Дюпен. Така че се съгласи да отпусне исканата сума. На 15 октомври Антоан трябваше да погаси първата вноска, но не го стори, тъй като все още не бе получил заплата. Имало някакви управленски проблеми, обясни му господин Уей, с когото след множество неуспешни опита бе успял да говори лично по телефона. Уей го успокои, че скоро ще получи заплатата си, и го увери, че ако в края на тримесечието има добри резултати, ще вземе висока коледна премия за първите месеци тежък труд! „You will be Superman!8 Защото вие, французи, има много идеи, а ние, китайци, много пари да осъществи!“ — гръмогласно се разсмя господин Уей. „Ще погася наведнъж трите месечни вноски — обеща Антоан на господин Фожрон — най-късно на 15 декември.“ По тона на банкера усети, че онзи започва да се притеснява, и пусна в действие най-убедителния си глас. „Не се тревожете, господин Фожрон, става дума за сериозен бизнес! Китай се раздвижи, развива се и просперира. Това е страната, с която трябва да се прави бизнес. Ако бяхте видели какви суми имам предвид и какви документи подписвам, вашите служители щяха да ми завидят! Всеки ден през ръцете ми минават милиони долари!“ „Надявам се, че това не са мръсни пари, заради вас се безпокоя, господин Кортес“ — бе отговорил господин Фожрон.
Антоан едва се сдържа да не му затвори телефона.
Обаче всяка сутрин се будеше, изпълнен с тревога, и фразата на Фожрон за мръсните пари звучеше в ушите му. Всяка сутрин преглеждаше пощата, а заплатата му още се бавеше…
Не беше излъгал момичетата, наистина отговаряше за седемдесет хиляди крокодила! Най-големите хищници на Земята. Влечуги, които са на върха на хранителната верига от двайсет милиона години. Праисторически животни от времената на динозаврите. Всяка сутрин след разпределяне на задачите за деня двамата с господин Ли тръгваха да проверяват дали всичко се изпълнява според инструкциите. В момента Антоан изучаваше поведението на крокодилите, целта бе да се повиши рентабилността и да се подобри възпроизводството им. Налагаше се да изчита купища книги по въпроса.
— Знаеш ли — обясни той на Милен, която гледаше влечугите с подозрение, — те не са агресивни без причина. Това е инстинктивна реакция — елиминират най-слабите и като съвестни боклукчии почистват грижливо природата. В реките действат като истински прахосмукачки, не пропускат и най-малката мръсотия.
— Да, но хванат ли те, ще те глътнат за част от секундата. Това е най-опасното животно на планетата!
— Много предвидимо обаче. Знае се защо и как напада. Когато някой се бухне във водата и я разплиска шумно, крокодилът мисли, че е умиращо животно, и му се нахвърля. Ако влезеш бавно във водата, той не помръдва. Не искаш ли да опиташ?
Тя го бе погледнала стреснато и Антоан се беше разсмял.
— Понг ми показа оня ден. Плъзна се леко до един крокодил, без да вдига шум, без да разплисква водата, и животното не го докосна.
— Не ти вярвам.
— Така беше, уверявам те! Видях го с очите си.
— Нощно време, Антоан… Понякога ставам, за да ги погледам, и виждам очите им в тъмното… Сякаш са джобни фенерчета над водата. Плаващи светулки… Никога ли не заспиват?
Нейната наивност го развеселяваше. Смееше се на любопитството й на малко момиченце и я притискаше към себе си. Приятно му бе да живее с Милен. Все още не беше свикнала с живота в плантацията, но преливаше от добри намерения. „Може би бих могла да ги науча на френски… или да пишат и да четат“ — заявяваше тя, когато обикаляха заедно колибите на работниците. Казваше някоя и друга дума на жените, поздравяваше ги за чистотата на жилищата, вземаше на ръце първите бебета, които се бяха родили в „Кроко Парк“, и ги люлееше.