— Добре ли си?
— Да, да…
— Пребледня като платно… Искаш ли вестник?
— Да… Благодаря!
Шърли й подаде списание „Ел“. Жо го разлисти. Не можеше да чете. Хиляда и петстотин евро. Хиляда и петстотин евро. Дойде редът на Шърли за миене на косата.
— След пет минути сте вие — обърна се към Жо девойката.
Жозефин кимна и си наложи да гледа списанието. Не четеше вестници. Хвърляше по един поглед на първата страница на витрините на вестникарските будки или в метрото, прочиташе по диагонал някоя диета, началото на хороскоп, търсеше с поглед снимката на любима актриса. Случвало й се бе да вдигне вестник, забравен на седалката, и да си го вземе за вкъщи.
Сега отвори списанието, прелисти го и изведнъж викна:
— Шърли, Шърли, погледни!
Скочи от стола и отиде до умивалника, размахала списанието.
С отметнала назад глава и затворени очи, Шърли отвърна:
— Нали виждаш, че не мога.
— Само снимката погледни! Рекламата за парфюм.
Жозефин седна до нея и тикна изданието под носа й.
— Да, видях, и какво? — отвърна Шърли с гримаса. — Влезе ми пяна в очите.
Жозефин размаха списанието, а Шърли изви врат.
— Погледни мъжа на снимката…
Шърли се ококори:
— Бива си го!
— Само това ли?
— Казвам, че си го бива… You want me to fall on my knees?9
— Това е мъжът от библиотеката, Шърли! Мъжът с дъфела! Той е манекен. А русата мадама на снимката е същата от зебрата. Снимали са се, когато ги видяхме. Какъв красавец! Страхотен красавец!
— Добре де, какво толкова…
— Ти не харесваш мъжете.
— Sorry. Прекалено много ги харесвах, затова сега ги държа на разстояние.
— Както и да е. Той е красив, жив е и се снима в реклами.
— А ти ще припаднеш!
— Не, ще изрежа снимката и ще си я сложа в портфейла… О, Шърли, това е знак!
— Знак за какво?
— Знак, че ще се върне в живота ми.
— Да не би да вярваш в подобни тъпотии?
Жо кимна. „Да, и разговарям със звездите“ — отвърна тя наум, но не посмя да го изрече на глас.
— Хайде, госпожо, елате с мен да ви измия — намеси се Дьониз. — Ще видите колко сте променена…
„И русата коса на Изолда, лъскава и златна, няма да може да се сравни с моята.“ — помисли си Жозефин и седна до умивалника.
Стрелките на часовника сочеха пет и половина. Ирис с изненада откри, че не откъсва разтревожен поглед от вратата на кафенето. Ами ако не дойде? Ако в последната минута е решил, че не си заслужава? Докато разговаряха по телефона с директора на агенцията, той й се стори учтив и точен. „Да, госпожо, слушам ви…“
Обясни му какво иска. Той й зададе няколко въпроса и добави: „Имате ли представа какви са нашите такси? Двеста и четирийсет евро на ден за работните дни, двойно за уикенда.“ — „Не, за уикенда няма да имам нужда.“ — „Чудесно, госпожо, значи може да насрочим първата ни среща за след, да кажем, седмица.“ — „Седмица, сигурен ли сте?“ — „Абсолютно, госпожо… За предпочитане е да се видим в някой квартал, в който не ходите и няма опасност да се натъкнете на познати.“ „В такъв случай някъде към авеню «Гоблен»“ — предложи Ирис. Прозвуча й загадъчно, дори малко опасно. „Авеню «Гоблен» ли, госпожо? Добре. Да кажем, в седемнайсет и трийсет в кафене «Гоблен» на авеню «Гоблен» близо до улица «Пирандело». Лесно ще познаете нашия човек: ще носи карирана шапка «Бърбъри», напълно подходяща за сезона, и няма да бие на очи. Ще ви каже: «Кучешки студ», а вие ще отговорите: «Наистина.»“ „Чудесно — отвърна Ирис невъзмутимо, — ще бъда точна, довиждане, господине.“ Оказа се толкова лесно! Доста се беше колебала, докато вдигне телефона, и ето, нещата се задвижиха! Уговори срещата.
Огледа насядалите на околните маси. Студенти с книга в ръка, една-две жени, които също като нея очевидно чакаха някого. До ушите й стигна шум от кафе машина, някой даваше нареждания, гласа на Филип Бувар, който разказваше виц — беше часът на сатиричното радиопредаване „Умниците“. „Знаете ли го този за мъжа, дето казва на жена си: «Скъпа, ти изобщо не ми казваш кога свършваш», а тя му отвръща: «Как бих могла, теб никога те няма!»“ Сервитьорът на бара се изкикоти.
Точно в седемнайсет и трийсет в кафенето влезе мъж, нахлупил прословутата шапка на шотландско каре. Хубав, млад, гъвкав и усмихнат. Той бързо се огледа и тя му направи знак с очи; той с вид на изненадан пристъпи към нейната маса и тихо произнесе паролата: