— Халеф не е само мой слуга, а по-скоро приятел, който ме придружава отдавна и заради това е напуснал родината си.
— Не се извинявайте. Аз ваш приятел ли съм или ваш враг?
— Мисля, че първото.
— Придружавал ли съм ви или не?
— Да, отдавна сме заедно.
— Не съм ли напуснал и аз родината си?
— А заради мен ли тръгнахте от Стара Англия?
— Не. Но ако не беше приятелството ни, отдавна да съм се прибрал там. Това е едно и също. Дори за да ви спася, дойдох в тази проклета планина, където ме обраха и затвориха. Разбира се, и през ум не ми минава да искам за това възнаграждение. Щях да купя Рих от вас. Щях да ви дам чек, който вие да попълните по ваше усмотрение, без аз да поглеждам какво пишете в него. Щеше да ви бъде изплатена каквато сума пожелаете. Рих щеше да получи княжески обор, мраморни ясли, благоуханно сено от Уелс, най-добрия овес от Шотландия и най-сочната детелина от Ирландия!
— И въпреки това щеше да умре! Рих иска да живее в пустинята и да яде фурми. Няколко бла халефа[58] са най-вкусната храна за него. Не, сър Дейвид, вие сте богат човек, милионер, и имате средства да задоволите всяко свое желание. А Халеф е бедняк, който не може да си пожелае нищо, защото знае, че не може да го има. Този подарък надминава представите му за всякакви радости и удоволствия, които Мохамед обещава на правоверните тук, на земята. Той ще го получи. Казах го и не мога да се отметна от думата си.
— Така! Значи на него искате да дарите блаженство, а моите радости и желания не ви интересуват. Дявол да ви вземе, сър! Дори и да дойде някой негодник и да иска да ви открадне, няма да имам нищо против, дори ще го помоля да ви вземе и да ви продаде за шест или осем пари на някой вехтошар!
— Благодаря за високата оценка! Осем пари са почти четири пфенига. Дори не съм предполагал, че съм толкова евтина вещ. Но какво ви става? Да нямате главоболие, сър Дейвид?
Той непрекъснато тикаше феса ту с лявата, ту с дясната ръка към челото или към тила си, като с пръстите си правеше такива движения, сякаш искаше да подплаши някое малко зверче.
— Главоболие ли? Защо? — попита той.
— Защото често посягате към главата си.
— Не знам, става неволно, може би защото фесът не стои на главата ми както трябва.
Но докато говореше, той отново се почеса по главата.
— Ето, виждате ли, току-що отново го направихте, а фесът стои добре на главата ви.
— Да, хм! Изглежда, кръвта ми се е развалила. Задържа се в кожата на главата и започва да ме сърби. Като се върна в Англия, ще се подложа на лечение за пречистване на кръвта с липов цвят, бъзов чай и строга диета, както и английски пудинг ежедневно.
— Не се измъчвайте с такова лечение! Сливите и стафидите ще ви повредят стомаха. Малко мас с живак ще свършат същата работа, а освен това лечението продължава само пет минути.
— Мислители?
— Да. Ако искате да чакате, докато дойде време за бъзовия чай в Англия, ще пристигнете там като скелет. А по-меките ви телесни части вече ще са изядени.
— От кого?
— От това, което наричате нечиста кръв. Тези капчици кръв по странно стечение на обстоятелството имат шест крака и едно хоботче, което може да предизвиква изключително неприятни усещания.
— Как, как… во? — запелтечи той, гледайки ме изплашено.
— Да, скъпи ми сър Дейвид! Може би все още сте запазили някои знания по латински от младежките си години. Спомняте ли си още какво означава Pedicolos capitis?
— Знаех го наистина, но съм го забравил.
— А може би знаете кое мило създание арабинът нарича «камл», а турчинът «бит»? Руснаците му казват «вошь», италианците «pidocchio», французите «рои», а хотентотите «fgaria».
— Млъкнете! Не ме занимавайте с турците и хотентотите! Не разбирам нито една от тези думи!
— Тогава имайте добрината да свалите феса от главата си и да раз- гледате вътрешността му. Може би тогава ще направите важно откритие, което ще ви донесе славата на известен изследовател на насекомите.
Линдси смъкна шапката от главата си, но не погледна в нея, а смутено попита:
— Да ме обидите ли искате? Да не би вътре…
— Да, мисля, че вътре…
— … лази нещо… нещо живо? — продължи той.
— Правилно! Точно това имах предвид.
— The devil! Ах!
Той вдигна шапката пред лицето си и се втренчи в нея. Носът му мърдаше наляво и надясно, нагоре и надолу, сякаш искаше да направи своите специални проучвания. После отпусна ръцете с шапката в тях и изплашено извика:
— Woe to me! Lice! Lice![59]
— Открихте ли, сър Дейвид?
Англичанинът понечи да хвърли феса, но му дойде нещо друго наум, нахлузи го върху дръжката на седлото, мушна двете ръце в косата си и се започна страшно опустошение по черепа му. При това от устата му се лееха такива изрази, предаването на които е невъзможно. Беше извън себе си от яд, че тези животинчета не уважаваха почтената глава на един джентълмен.