— Под съд ли? О, заловили сте се с нещо, което никак не е лесно. Хората, към които ще трябва да се обърнете, до един са негови приятели. Пари ли ти дължи?
— Не, искам да го обвиня в извършването на престъпление. При тези думи Колами подскочи върху седлото, спря коня си и попита:
— Ти го смяташ за престъпник?
— Да.
— Какво е извършил?
— Убийство, и то не едно, а много, както и обири.
Лицето му се зачерви, а очите му светнаха. Той ме хвана за ръката и задъхано ме попита:
— Ефенди, ти мухбир[61] на великия везир ли си?
— Не, не съм такъв. Аз съм от чужда държава и съм тръгнал да се връщам в родината си. Преди това обаче искам да видя наказан един човек, който с помощта на привържениците си няколко пъти се опита да ни убие. И този човек е именно персиецът.
— Машаллах! Добре ли чувам? Възможно ли е? Да намеря най-сетне един човек, който да е на моето мнение!
— Значи и ти смяташ Кара Нирван за злодей?
— Да, но за това не бива да се говори. Веднъж споменах само една думичка по този повод, и едва не платих с живота си.
— Какви основания имаш да мислиш така за него?
— Персиецът ме обра. Бях в Призрен, за да си получа едни пари. Там се срещнах с него и той разбра, че нося в себе си пълна кесия. По обратния път бях нападнат и трябваше да дам парите. Лицата на нападателите бяха забулени. Въпреки че беше облечен в други дрехи, познах главатаря им по гласа и върха на брадата, който се подаваше от покривалото, както и по пистолетите, които беше насочил срещу мен. Беше Кара Нирван. Но какво можех да направя? На другия ден, след като се върнах, двама жители на Ругова доброволно свидетелстваха, че са го срещнали в Призрен точно в часа, в който аз бях нападнат. Така той успя да докаже, че не е могъл да се намира на мястото на нападението по това време. Затова трябваше да мълча.
— Значи и двамата са му били съучастници. Не мислиш ли?
— Убеден съм в това. Оттогава внимавам. Видях и чух много неща, без да мога да намеря истинската връзка между тях. Накрая стигнах до мисълта, че Кара Нирван не е никой друг освен… освен…
Колами не се осмеляваше да изрече думата, затова аз смело допълних:
— Освен Жълтоликия!
— Ефенди! — извика той.
— Какво има?
— Казваш точно това, което мисля!
— Значи сме на едно мнение и това е добре.
— Имаш ли доказателства?
— Да. Сигурен съм в тях. Няма да може да ми се изплъзне.
— О, Аллах, дано да е така! Тогава страната ще се освободи от ужаса. Ефенди, преди това казах, че аз и персиецът не сме си причинили нищо един на друг. Налагаше се да твърдя подобно нещо, защото не те познавах. Сега ти признавам, че го мразя като дявола и че много искам да ти помогна да го обезвредиш, него, честния, благочестив, уважаван човек, който е най-големият злодей на земята!
По лицето на ханджията се виждаше, че говори тези думи сериозно. Срещата ни с него само можеше да ни бъде от полза. Затова не се по- колебах да му кажа какво ще правим в Ругова, какво сме преживели и какво сме узнали за Жълтоликия. Най-подробно му описах преживелиците си край Дяволската скала и в долината на въглищаря. Той често ме прекъсваше с възгласи на учудване, страх или задоволство. Възбуден от това, което чува, той толкова често спираше коня си, че доста забавихме ездата си. Вниманието му се изостри особено много, като му разправях за караула, шахтата и галерията. Щом най-сетне свърших, той извика:
— Направо не е за вярване, но всичко е истина, а аз самият често съм стигал до извода, че този персиец задържа хора при себе си. Досега са изчезнали много пътници, които преди са отсядали при него. Освен това често прави разходки по Дрина с лодка. Живее извън селото и все пак винаги държи лодка в реката. Докато го видят, че се качва и гребе, и вече е изчезнал. Сега разбирам, той е влизал в галерията.
— Ти нищо ли не знаеш за отвора на старата шахта?
— Не, абсолютно нищо. Но какво мислиш да правиш, ефенди, като пристигнеш? Ще идеш при мухтаря[62] да направиш обвинение ли? Този човек е доверен приятел на персиеца.
— И през ум не ми минава. Все още нямам преки доказателства срещу Жълтоликия. Първо трябва да ги представя и затова ще потърся галерията.
— Тогава можеш да вземеш една от лодките ми. Ако ми позволиш, ще дойда с теб.
— Радвам се, че можеш да ми служиш като свидетел.
Бяхме стигнали до реката и яздехме съвсем близо до брега. Водите й течаха, притиснати в тясното корито, с коварно безмълвие. Отсамният бряг беше равен, но от другата страна се издигаше висока отвесна скала. Тя беше покрита с гъста иглолистна гора, в чиято зеленина се мержелееха стари зидове. Това беше наблюдателницата, преживяла столетия. Точно под нея скалата и реката правеха завой, зад който беше скрито селото.