— Достатъчно те слушах. Ако изречеш още нещо неучтиво, ти ще си този, който ще бъде набит!
Едва беше казал тези думи, и камшикът така се уви четири-пет пъти около краката му, че той изкрещя и подскочи, същевременно Оско и Омар го хванаха. Халеф попита:
— Сихди, да продължавам ли?
— Да, още десет силни удара по шалварите. Ако някой от вас се опита да попречи, също ще получи десет.
Казвайки това, погледнах заплашително всички наоколо. Никой не пророни нито дума, въпреки че въпросително се гледаха един друг.
Оско и Омар така здраво притискаха мухтаря към земята, че беше безсмислено да се съпротивлява.
— Ефенди, нека да не ме бият! — помоли той сега. — Знам, че трябва да ти се подчиня, и ще направя всичко, което пожелаеш от мен.
— Тогава ще ти опростя десет удара, но не защото се съобразявам с теб, а от уважение към присъстващите мъже. Те са старейшините на Ругова и очите им не бива да бъдат оскърбявани от размахването на камшика. Стани и ме помоли за извинение! Пуснаха го. Той стана, поклони се и каза:
— Прощавай, ефенди! Няма да се повтаря повече.
По коварния му поглед се виждаше, че щеше да използва първата благоприятна възможност, за да ми отмъсти. Въпреки това аз снизходително отговорих:
— Надявам се. Ако забравиш за обещанието си, ще бъде в твоя собствена вреда. Така че се погрижи да не ни безпокоят! Сега трябва да тръгваме — първо към къщата на Жълтоликия, а после към караула, за да видим какви щети са нанесени.
— Ефенди, аз също трябва да присъствам. Но не мога да вървя толкова надалеч — обади се Стойко.
— Яхвай тогава коня си. Довели сме ти златистия.
— Вие…
Той не можа да продължи. Погледът му бе попаднал вън, на двора, и видях как лицето му прие израза на радостна изненада. Той изтича към прозореца и извика:
— Ранко! Да ме търсите ли идвате? Тук съм! Елате, елате тук! Вън бяха спрели въоръжени до зъби ездачи, яхнали великолепни коне. Следвайки вика на предводителя си, те се провряха с животните си през тълпата, скочиха от седлата и влязоха при нас. Без да обръщат внимание на никого, те изтичаха към Стойко и сърдечно го поздравиха. Най-младият от тях изненадано попита:
— Ти си тук, в Ругова? Не можахте ли да продължите? Какво се е случило? Къде е Любинко?
— Не питай! Защото, ако ти отговоря, отмъщението ще те накара да извадиш камата.
— Отмъщението ли? Какво говориш? Да не е мъртъв?
— Да, мъртъв е, убит!
Младият мъж отстъпи крачка назад, извади камата от пояса си и извика:
— Любинко, когото обичах, твоят син, синът на брата на моя баща е бил убит? Кажи ми къде е убиецът, за да го пронижа моментално! Ах, онзи мъж е с неговата ризница — той е убиецът!
— Стой! — заповяда Стойко на разгневилия се младеж, който искаше да се нахвърли върху Халеф, и го хвана за ръката.
— Не прави нищо лошо на този човек, защото той е мой спасител. Убиецът не е тук.
— А къде? Казвай бързо, за да препусна след него и да го пронижа! Този млад мъж на около трийсет години беше истински скипетар. Високото му мускулесто тяло беше облечено в червени дрехи, украсени със златни гайтани и ширити. На краката си имаше опинци от цяло парче кожа, вързани със сребърни верижки, в които бяха мушнати крачолите на панталоните му. Загорялото му лице беше с остро изсечени черти. Горната му устна беше покрита от гъсти мустаци, чиито краища би могъл да засуче чак зад ушите си. Тъмните му очи имаха орлов поглед. Горко на този, над когото се разнесе викът на отмъщение на този мъж!
Стойко разказа какво му се беше случило тук и при въглищаря. Ранко слушаше мълчаливо. Ако някой бе очаквал избухването на гнева му, се лъжеше. Щом чичо му свърши с разказа си, той се приближи към мен, Халеф, Оско, Омар и англичанина, учтиво се поклони и започна:
— Ту ня тиета![67] Първо благодарността, а после отмъщението. Вие сте обезвредили убиеца, а после сте освободили чичо ми. Поискайте от мен всичко, което е по силите ми, и аз ще го изпълня, но не искайте милост за онези, които нашите ножове ще пронижат. Чичо ми отсъства в продължение на цели две седмици и не се връщаше. Затова се обезпокоихме за него и Любинко. Тръгнахме на път, за да идем при тях в Батера. Стигнахме дотук през Призрен и искахме да продължим нататък през Фандани и Ороси. В Ругова смятахме да пийнем глътка ракия. Тогава чичо ни извика тук. Сега няма да яздим към Батера, а към пещерата на въглищаря. Той и ратаите му, убийците, ще ни придружат до Злокучие, за да видят мъжете и жените на нашия род как ще им отмъстим за смъртта на този, когото обичахме и който някой ден трябваше да стане наш предводител.