— Гур, бисаман! (Подлец! Глупак!) Ти вониш и разпръскваш наоколо краста! Никой не бива да разговаря с теб. Приказваш глупости и лъжи. Наричаш ме страхлив? Добре, сега ще ти покажа, че не ме е страх от теб.
Обръщайки се към другите, той продължи на турски:
— Не бива да ме смятате за страхливец. Искам да ви призная, че аз съм Жълтоликия. Да, аз затворих тези трима мъже в шахтата, за да им измъкна много пари, а после да ги убия. Но горко, трижди горко на онзи, който се опита да ми направи нещо! Хората ми са стотици и страшно ще отмъстят за всичко, което ми се случи. Първи ще стане жертва на отмъщението ми този кучи син от Алемания. Ще намери гибелта си от краста и ще бъде благодарен на онзи, който го избави от мъките му с някоя тояга. Елате и ми развържете ръцете! Богато ще ви възнаградя, а после…
Не можа да продължи, защото Халеф се приближи до него, зашлеви му една плесница, от която той се олюля, и му извика:
— Това е за кучия син и за крастата, а ако кажеш още една-единствена дума, сефил бодур[69], ще те напердаша с камшика така, че костите ти ще се разхвърчат на няколко мили наоколо! Отведете негодника! Ще вървя след него и за всеки звук, който издаде без разрешение на ефендито, камшикът ще се впива в месата му!
Той каза това сериозно, а и аз нямах нищо против. В положението, в което се намираше персиецът, беше нечувано нахалство да се държат такива речи. Главното беше, разбира се, че бях постигнал целта си: той призна, че е Жълтоликия. Вече никой не можеше да го защитава, най-малкото поне открито.
Той хапеше устни, но не се осмеляваше отново да заговори. Доведоха златистия кон за Стойко. Галингре обясни, че ще се опита да върви с нас, защото вече беше време да тръгваме за Каранирван хан.
Девета глава
Преследване
Като напуснахме хана на Колами, забелязахме, че тълпата пред него е намаляла. Достопочтеният старец досега бе говорил на хората, но явно не му се беше удало да заличи впечатлението от произнесената преди това насъскваща реч на мухтаря. Образуваха се две групи, едната от които беше на наша страна, а другата на страната на персиеца.
— Ону гетириорлар! (Водят го!) — извика един глас от едната група. — Кара Нирван кабахатсъз, сербест бракин ону! (Кара Нирван е невинен, освободете го!)
— Йок, йок, катилдир! (Не, не, той е убиец!) — чуваше се от другата страна. — Йолмеди, шимди, мутлак! (Трябва да умре, веднага, непременно!)
Двете групи напираха. Уговарях ги, едните — умолително, другите — заплашително, и им обещах, че случаят ще бъде подложен на строго разследване. След това прибавих и най-строго предупреждение, да не се приближават прекалено много до нас, защото ще застреляме всеки, който ни пречи. Това помогна. Държахме оръжията си в ръце. Наистина някои мърмореха, но все пак ни пуснаха да тръгнем. Разбира се, всички вървяха след нас. Никой не мислеше за работа. Ден като настоящия никога не бе имало досега в Ругова.
«Бащите на селото» се бяха присъединили към нас. Старецът крачеше най-отпред, за да ни показва пътя. На останалите заповядах да вървят след нас. Трябваше да се намират между нас и напиращите отзад селяни, на които не можеше да се има особено голямо доверие. Така стигнахме до една тясна уличка, а после излязохме извън селото и се отправихме към планината. Къщите на Ругова изглеждаха изоставени. Не се виждаха дори деца. Всички жители се намираха или зад нас, или вече пред нас, в планината.
Персиецът не оказваше абсолютно никаква съпротива. Изобщо не изглеждаше смутен и вече не държеше очите си затворени. Шареше с поглед навсякъде. Вероятно очакваше таен знак от някой от привържениците си. Затова и аз си отварях очите на четири.
Ранко и хората му яздеха. Така бях пожелал аз, за да могат в случай на проява на враждебност веднага да стъпчат нападателите. Върху хубавите си коне, с добрите оръжия и великолепната си стойка те представляваха радваща сърцето гледка. По лицата им се виждаше, че ако се наложеше, нямаше да се поколебаят да превземат цяло Ругова.
Зад или по-скоро над селото имаше няколко мизерни ниви, а после следваше гората, в която дълбоко се врязваше пътят, по който трябваше да вървим. Тук-там дърветата отстъпваха назад, за да направят място на малки, алпийски тип ливади, по които пасяха няколко коня, говеда, кози и овце. Потъналото в тишина село зад нас и тези ливади с животни излъчваха спокойствие, което изобщо не съответстваше на целта на идването ни, както и на обстоятелството, че Ругова беше изходната точка за толкова много престъпления.