Не срещахме никого и това, което очакваше Жълтоликия, изглежда, нямаше да стане, докато накрая, като стигнахме хълма, над нас от края на пътя един глас високо извика: «Ям тамам низет е катре виет!»
Беше на албански и означаваше: «Аз съм точно на двайсет и четири години.» Още преди да успея да помисля какво може да означава това, гласът продължи да вика: «Моти и емире!» — което означава: Времето е много хубаво. После следваха думите: «Са ошт сахати» — Колко е часът? На което друг глас отговори: «Ошт тамам катре сахати» — Точно четири часът е.
Тези силни подвиквания се отнасяха, разбира се, за Жълтоликия. Вдигнах карабината и изпратих два куршума към мястото, където според звука от гласовете трябваше да се намират двамата мъже.
— Соти и йем, куку леле — ах, Господи, горко ми! — извика единият отгоре.
Бях го улучил. Никой не каза дума. Жълтоликия обаче се обърна към мен и ми хвърли пламтящ поглед, изпълнен с омраза. Щом отново обърна лицето си, аз ускорих крачките си. Исках да видя каква физиономия ще направи, защото той не полагаше никакви усилия да се преструва, тъй като смяташе, че не му обръщаме внимание. Като минавах покрай него, забелязах по лицето му да минава самодоволна усмивка. Щом ме видя, тя веднага изчезна.
Ясно беше, че виковете имаха за цел да успокоят Кара Нирван за положението му. Какво обаче означаваха всъщност? Това, че времето е много хубаво, сигурно значеше, че всичко ще се уреди добре. Но какво ли се имаше предвид с възрастта от двайсет и четири години? Дали това не беше броят на хората, които са подготвили освобождаването му? Вероятно! Не можех да намеря друго обяснение. А това, че е четири часът — какво ли означаваше това четири, от което явно зависеше всичко? Разбира се, не се казваше кое време на деня е. Тихо попитах спътниците си какво мислят по въпроса. Но и тяхната досетливост се оказа недостатъчна като моята. Не можехме да направим нищо друго, освен да бъдем предпазливи.
Скоро след този инцидент двете страни на пътя започнаха да се снижават и вече вървяхме по равен терен. Впрочем имах желание да заповядам шествието да спре тук, а аз да отида до мястото, по което бях стрелял, но си казах, че няма да намеря никого там, защото този, който не е бил ранен, е отнесъл ранения или поне го е скрил, и ми се стори, че не е разумно да се отдалечавам сега, тъй като отсъствието ми лесно можеше да бъде използвано от враждебно настроените хора за бунт. Така че продължихме пътя си нататък.
След известно време — вече бяхме завили надясно, но все още се намирахме в гората — към пътя ни се присъедини тясна пътечка. На това място имаше доста мъже, които, изглежда, очакваха идването ни.
— Накъде води тази пътека? — попитах ги аз.
— Към караула — гласеше отговорът.
— Там ли бяхте?
— Да.
— Има ли и други хора?
— Много. Претърсват камъните.
— И какво е положението?
— Кулата се е срутила напълно.
— Никаква следа от старата шахта не може да се намери?
— О, напротив! Съвсем близо до мястото, където беше кулата, земята доста е хлътнала. Получила се е дупка с формата на хуни[70]. Никой обаче не се осмелява да слезе долу, защото камъните продължават да се ронят. Мястото би могло да пропадне и повече.
Жълтоликия направи няколко крачки встрани, сякаш искаше да тръгне по пътеката. Изглежда, очакваше помощ откъм караула. Но аз казах:
— Да оставим това! Няма какво да търсим там. Продължаваме направо към хана Каранирван!
Щом отново потеглихме, мъжете изчезнаха между дърветата и чухме силен вик:
— Помас! Майшпейчи те шпия! (Назад! Бързо към къщата!)
Да не би това да беше знакът към двайсет и четиримата, за които предполагах, че ни причакват в засада. Налагаше се да им извикат отдалеч, защото времето напредваше и на всяка цена трябваше да пристигнат в хана преди нас. Много ми се искаше да изпратя няколко ездачи напред, но не можех да се лиша от никого, а освен това смятах, че е опасно да се отдалечават.
Скоро гората свърши. Пътят минаваше през храсталаци. После видяхме ниви, разделени една от друга с редове от храсти. Те пречеха да може всичко да се обгърне с поглед. Затова нямаше да можем да забележим хората, които вероятно бързаха от караула към къщата.
— Къде се намира къщата на персиеца? — попитах аз стареца, който ни водеше.
— След около още пет минути път ще я видим — отвърна той. Щом това време измина, стигнахме до съдбоносното за цялата околност място. Вече вървяхме по пътя, водещ за Призрен и по който Ранко и спътниците му преди това бяха дошли от север до Ругова. Край него близо една до друга се намираха постройките на Каранирван хан, който толкова дълго време бяхме търсили и най-сетне виждахме пред себе си.