Подигравах й се, за да провокирам непредпазливостта й и тя наистина продължи:
— Да, Кара Нирван ми има пълно доверие. Той ми казва всичко и много добре знам, че с теб е свършено!
— Да, бих могъл, разбира се, да допусна, че Жълтоликата знае всичко и…
— Жълтоликата ли?, — прекъсна ме тя. — Не съм тази!
— Ами! Не лъжи! Кара Нирван призна, че той е Жълтоликия.
— Това не е вярно! — продължи тя страхливо.
— Не лъжа. Той го призна пред цялото село, след като му казах, че го е страх да си го признае.
— О, Аллах! Да, такъв е Кара Нирван! Не понася да го упрекват, че е страхлив! Предпочита да обрече и себе си, и нас на гибел!
— С тези думи се присъединяваш към признанието му. Всъщност с вас, жени, няма да се занимавам, но ти си негова довереница, а следователно и съучастница, и ще трябва да споделиш съдбата му, ако не ни дадеш повод да се отнасяме с теб по-снизходително.
— Ефенди, нямам нищо общо с това!
— Имаш дори много! Години наред си била спътница в живота на престъпника и ще трябва да споделиш и наказанието му. Във всеки случай Жълтоликия ще бъде екзекутиран.
— О, Аллах! И аз ли?
— Разбира се!
Трите жени изпищяха от страх.
— Сега ревете — продължих аз. — Да бяхте се сетили по-рано да оплаквате съдбата си! Или наистина сте вярвали, че Аллах няма да извади на показ злодеянията ви? С всичките ви съучастници е свършено, а някои от тях ще трябва да се разделят с живота си.
Двете старици закършиха ръце. Жената на Жълтоликия мълча известно време, а после попита:
— Преди малко ти спомена нещо за снизхождение. Какво имаше предвид?
— Това, че можем да се отнесем по-милостиво с теб, ако ни дадеш такъв повод.
— И в какво трябва да се състои този повод?
— В откровено признание.
— Кара Нирван вече го е направил. Така че ще трябва да говорите с него, ако искате да узнаете повече.
— Правилно. Нямам намерение да ви устройвам разпит и да ви принуждавам да правите някакви признания. Разследването ще се води в Призрен и аз ще взема участие в него като свидетел. Но от моето изказване ще зависят много неща и можеш да повлияеш да кажа за теб добра дума.
— Кажи какво да направя!
— Е, ще бъда откровен с теб. Аз и моите спътници сме от чужди страни. Ще си отидем в тях и никога вече няма да се върнем. Затова на нас ни е все едно на кого сте навредили и дали ще бъдете наказани. Но не ни е толкова безразлично това, което предприехте срещу нас. Тъй като за щастие успяхме да спасим живота си, ще бъдем снизходителни, ако бъдем обезщетени за вредите, които са ни били нанесени. И ти можеш да дадеш своя принос.
— Доколкото знам, не си претърпял никакви загуби.
— Изглежда, си много добре осведомена. Аз също няма да пресмятам загубите си. Но вие сте обрали англичанина и търговеца Галингре. Надявам се, че всичко, което сте им отнели, все още е налице.
Жената на Жълтоликия сведе забулената си глава. Явно беше, че у нея се води вътрешна борба. Не вярвах обаче, че ще може да вземе правилно решение, а освен това нямах време за много приказки. Затова повторих последния си въпрос по-настойчиво. Накрая тя отговори:
— Да, ефенди, мисля, че всичко все още е налице.
— Къде е?
— В язихането[71] на господаря ми.
— Млъкни! — извика изплашено майка й. — Да не искаш да предадеш Кара Нирван? Нима ще предадеш всичко, което е станало ваша собственост?
— Тихо! Знам какво правя — отвърна дъщерята. — Този човек има право. Извършили сме зло и трябва да изтърпим наказанието си. Но това наказание ще бъде толкова по-малко, колкото по-рано оправим случилото се.
Този обрат беше изключително бърз! Можех ли да му вярвам? Изключено! Още повече, че не ми харесваше как прозвуча гласът й. Тя успокоително махна с ръка на двете старици.
— Къде се намира язихането? — попитах аз.
— Отвън на двора. Ще го намериш по надписа на вратата.
— Вероятно предметите и парите не са прибрани там, а са скрити?
— Да. Такава плячка не се държи в каса.
— Опиши ми скривалището!
— Ще видиш сандъка до стената. Отмести го и зад него ще откриеш една дупка в стената, в която ще намериш всички предмети, които са били взети от англичанина и търговеца.
— Ако ме излъжеш, само ще утежниш положението си. Впрочем аз знам, че тук ще чакат двайсет и четири мъже, които трябва да ни обезвредят.
Жената на Жълтоликия смаяно мълчеше, но майка й и леля й нададоха викове на ужас. Но ханджийката каза:
— Излъгали са те, ефенди!
— Не. Никой не ми го е казал, така че не мога да бъда излъган. Сам го забелязах.
— В такъв случай си сгрешил.