— Сигурно пасеш овцете на цялото село? — осведомих се аз.
— Да, и всеки ми дава ядене за един ден, на мен и сестра ми, която седи вътре край огъня.
— Значи винаги сте в селото и не ходите никъде?
— О, аз ходя надалеч, когато трябва да отделям овцете за продажба. Преди известно време бях в Ругова, а съм ходил дори и в Гори.
Ние също трябваше да яздим към Гори, така че това ми беше добре дошло.
— В Ругова ли? — попитах аз. — И при кого си бил?
— В Каранирван хан.
— Познаваш ли ханджията?
— О, него го познава всеки! Видях Кара Нирван и днес, както и сестра ми, която седи край огъня.
— Значи е бил тук, в Паха?
— Да, и щеше да ходи по-надалеч. Поиска от мухтаря оръжия, защото не носеше никакви в себе си.
— Откъде знаеш всичко това?
— Видях го.
— Но тогава не си чул какво е говорил с мухтаря?
— Охо! Всичко чух, всичко! Тъкмо защото не биваше да чуя, подслушвах. Аз съм много умен, както и сестра ми, която седи край огъня.
— Мога ли да я видя?
— Не.
— Защо?
— Защото се страхува от чужденци. Бяга от тях.
— От мен не е необходимо да бяга. Ако ми разрешиш да я видя, ще ти дам петнайсет пиастъра.
— Пет… най… сет пиас… търа! — повтори той. — Веднага ще я извикам и ще…
— Не, не я викай! Аз ще вляза.
Може би този странен човек знаеше това, което исках да узная. Скочих бързо от коня, за да не му дам възможност да промени намерението си, и го бутнах към вратата. След това го последвах.
В каква дупка влязох само! Колибата беше издигната само от неодялани камъни, а покривът беше от плочи. Печката се състоеше от два камъка, върху които гореше огънят. Над него, върху друг камък, имаше голямо глинено гърне, на което обаче липсваше горната половина. Водата вреше и от нея се подаваха два крака. Крака на някакво животно. До него седеше едно момиче и бъркаше вътре с пръчката на счупен камшик. Единственото обзавеждане се състоеше от две постели от прогнила слама.
Ами домакините! Овчарят беше достойно за съжаление човече. Мършавото му тяло беше пъхнато в парцаливи панталони. Около кръста си беше омотал пояс. На раменете си беше надянал мръсна овча кожа. Огромната му глава имаше учудващо малко грахово носле, широка уста, посинели бузи и чифт неописуеми очички. Короната, украсяваща тази глава, беше космат гъсталак, неподдаващ се на описание.
Подобна външност имаше и сестра му, чието облекло също беше толкова недостатъчно. Единствената разлика между него и нея се състоеше в това, че тя бе направила неуспешен опит да сплете кичурите си коса в плитка.
Като ме съзря, тя силно изпищя, хвърли дръжката от камшика, спусна се към една от постелите, мушна се под изгнилата слама, така че навън останаха да стърчат само черните й като въглен ходила. Дожаля ми. И това бяха също хора!
— Не се крий, Яшка! — каза брат й. — Този сотни[72] ще ни даде петнайсет пиастъра.
— Не е вярно — отвърна тя изпод сламата.
— Разбира се, че е вярно.
— Нека тогава ти ги даде, веднага!
— Сотни, дай ми ги! — помоли овчарят.
— Ако Яшка излезе оттам, ще ви дам дори двайсет!
— Два… два… двайсет! Яшка, излез!
— Нека първо да ги даде! Не вярвам. Никой не може да плати двайсет пиастъра!
Бръкнах в джоба си и му дадох споменатата сума в ръката. Той подскочи от радост, извика от възхищение, хвана сестра си и я издърпа, докато застане пред мен. Тогава й пъхна парите в ръцете. Тя ги погледна, подскочи, хвана десницата ми, целуна ръкава ми и потърси дръжката на камшика, за да продължи да бърка в гърнето.
— Какво готвите? — попитах аз.
— Ав ети[73] — обясни ми той и млясна с език като гастроном.
— Дивеч ли? Какво е животното?
— Кирпи[74], един кирпи, който хванах онзи ден.
— И го ядете?
— Разбира се! Та кирпито е най-големият нефиз йемек[75], какъвто може да има. Я го виж! Ако искаш, мога да ти дам едно парченце защото ни подари нечувано много пари. С удоволствие ще ти го дам, а също и сестра ми, която седи там край огъня.
Хванах «дивеча», който много странно, но е любимо ядене и на циганите, и го извадих. Брррр! Наистина милите хорица му бяха махнали бодлите, но не беше изкормен и почистен. Така че си вреше с всички вътрешности!
Излязох вън, отидох до единия от товарните коне, извадих хляб и месо й ги дадох на овчаря.
— Това за нас ли е? — извика той учудено, след което започна нескончаемо ликуване. Щом вълнението утихна, Яшка зарови двайсетте пиастъра в ъгъла, а брат й каза: