— Спестяваме всички пари, които печелим. Като забогатеем, ще си купя една овца и една коза. Те дават вълна и мляко. Сега отново можеш да говориш за гостилничаря на Каранирван хан, сотни. Всичко ще ти кажа. Никой досега не е бил толкова добър към мен, а също и към сестра ми, която седи край огъня.
— Значи си видял този човек да идва?
— Да, яздеше черния кон, който купи от пашата на Кьопрюлю, защото преди това го разболя. Яздеше сред стадото ми и сгази две овце, които бяха на мухтаря. Затова накарах сестра ми, която седи там край огъня, да дойде при овцете, а аз изтичах при мухтаря, за да му кажа всичко. Като стигнах дотам, човекът от Ругова стоеше пред къщата и както си беше на коня, ме удари по главата. Каза ми бързо да се махам и да не слушам какво ще се говори. Господарят ми стоеше до него. Но тъй като ме беше ударил и ми съсипа две овце, влязох в стаята и седнах край огъня, за да чуя всичко, което щяха да си приказват.
— И какво говориха?
— Кара Нирван попита дали не са минавали хора с каруца.
— Минавали ли са?
— Не. После каза, че щели да дойдат конници, един от които ще язди черен арабски жребец. Той щял да пита за него. Мухтарят трябвало да каже, че Кара Нирван е заминал за Дибри, а не по пътя за Гори.
— А той сигурно е тръгнал за Гори?
— Разбира се, аз видях. Гледах много внимателно.
— Колко път има до Гори?
— С добър кон трябва да се язди около дванайсет часа. Но Кара Нирван няма да ходи чак до Гори, а само до Невера хан. Невера е сръбска дума и означава «неверен, предателски».
— Защо ханът има такова име? — попитах аз.
— Защото скалата, до която се намира, се нарича така.
— А скалата защо се казва така?
— Не знам.
— Какво ще прави човекът от Ругова там?
— Ще чака хора, които ще дойдат с каруца.
— Кои села се намират оттук до Невера хан?
— Бодети и Фуша Арзит, а после е ханът. Ако тръгнете сега, трябва да яздите до разсъмване, за да стигнете там, защото е на повече от осем часа път с кон.
— Ханът самотен ли е, или до него има село?
— Самотен е. Бил съм там.
— На коя страна на пътя?
— На дясната.
— Познаваш ли ханджията?
— Да, понякога идва тук и се казва Драгойло. Никой не може да го понася. Говори се, че богатството му е от грабежи.
— Чу ли нещо друго?
— Не, защото мухтарят влезе в стаята, за да вземе оръжия: една пушка, пистолет и нож. Човекът от Ругова не носеше своите. После бързо препусна.
— Колко време е минало оттогава?
— Да, господарю, това не мога да ти кажа, защото нямам джеб сахати[76] като падишаха. Но мисля, че оттогава са минали повече от два часа.
— Кажи ми също лесно ли е да се намери пътят за Гори.
— Да, той идва откъм Йоска, по който трябва да яздите, откъм Спаса и продължава наляво. Ще ви изведа извън селото.
— Добре, направи го! Но вече е нощ. Няма ли опасност да се отклоним от пътя?
— Разбира се, че е възможно, ако не го познавате. Но до село Бодети не можете да сгрешите, а там сигурно ще намерите някого, който ще ви води колкото е необходимо, за да не се заблудите.
— Вече знам всичко. Доволен съм от теб. Колко струва тук една овца?
— Едногодишна — двайсет пиастъра.
— А една коза?
— Тя е много по-скъпа. Ако дава мляко, струва дори над трийсет пиастъра.
— Е тогава ще имаш повече от една овца и една коза. Виж тези сребърни монети! Правят двеста пиастъра. С тях ще можеш да си купиш поне четири овце и четири кози, ако лоши хора не ти вземат парите.
— Да ми ги вземат? Нека само някой да дойде! Ще ида при старейшината и той ще ми помогне. Но ти се шегуваш. Тогава ще сме нечувано богати, аз и сестра ми, която седи край огъня.
Извадих бележника си, откъснах един лист и написах няколко реда, които му дадох с пояснението:
— Ако някой ти каже, че не си спечелил честно тези двеста и двайсет пиастъра и искат да ти вземат парите, ще дадеш на мухтаря тази бележка. Тя съдържа уверението, че аз съм ти ги подарил, а също и подписа ми.
Преди да напиша бележката, му бях дал парите. Той стоеше като вкаменен, разперил ръце, гледайки ме невярващо. Сложих бележката върху парите, обърнах се, излязох навън и яхнах коня. Той изскочи след мен и ликуващо извика:
— Това наистина ли е мое?
— Да, разбира се!
— Мое и на сестра ми, която седи край огъня?
— Естествено! Но не крещи така! Обеща ни да ни заведеш до пътя, а ние нямаме време да те чакаме.
— Веднага, веднага, идвам вече, идвам!