— Али, али! — извиках аз още веднъж и се наклоних напред, ударих Рих под корема между задните крака с ласото, което все още държах в дясната си ръка. Така товарът върху задницата му се намали. Досега не бях удрял Рих. Като почувства удара по най-чувствителната част на тялото си, той замахна силно със задните си копита към корема и се сви така, че коланът на седлото се скъса, но успя да стъпи на скалата и със задните си крака. Скокът беше страшен. Аз се строполих на земята заедно със седлото, а конят продължи да препуска още известно време напред, но после спря.
Всичко това бе траяло само една-две секунди. Станах и погледнах назад. Тъкмо тогава скачаше жребецът на Жълтоликия. Чу се рев, див рев и конят и ездачът полетяха в пропастта.
Цялото ми тяло се вледени. Приближих се до ръба на цепнатината. О, небеса! Беше най-малко пет метра широка! Така ми се струваше. Както е известно, не е лесно да се прецени ширината на река или дълбока пропаст. Човек лесно можеше да се заблуди. Дълбочината беше толкова голяма, че дъното не се виждаше. Долу цареше гъст, черен мрак.
Това беше справедливо наказание! Жълтоликия намери смъртта, която готвеше на други. Защото беше мъртъв заедно с коня си. Не беше възможно да останат и двамата живи в тази бездна. Въпреки това известно време се ослушвах и извиках надолу към пропастта. Но отговор не получих, не се чуваше никакъв звук.
Отидох при Рих. Беше се върнал и отишъл до мястото, където беше седлото. Обвих ръце около шията му и притиснах главата му към себе си. Той потърка муцуна в рамото ми, а после близна ръката и бузата ми. Сякаш знаеше, че си бяхме спасили живота.
Едва сега си спомних за спътниците си. Ранко приближаваше със златистия си кон в бесен галоп. Той не виждаше цепнатината и ми извика. Дадох му знак да язди по-бавно.
От дясната ми страна останалите все още галопираха след Хамд ал Амасат. Той непрекъснато сменяше посоката с цел да намали голямата скорост на конете им. Приятелите ми се подлъгваха и следваха арменеца на зигзаг. Най-отпред беше Омар, който пръв искаше да настигне убиеца на баща си. Само един постъпваше по-умно от останалите, а именно дребният хаджия. Разбрал беше хитрината на беглеца и се опитваше да го пресрещне.
Но ето че Хамд ала Амасат забеляза този противник. Видя, че няма да може да мине оттам, и се обърна на юг, в посоката, в която бе поел първоначално Жълтоликия. Той умело използваше малкото храсти за прикритие. Така обаче арменецът щеше да стигне до опасната цепнатина, която сигурно не беше забелязал. Във всеки случай вече изпитваше страх от това какво изобщо щеше да стане. Какво го очакваше всъщност, разбира се, той не знаеше. Досега мислеше, че го преследват заради поведението му спрямо Галингре и семейството му. Каруцата продължаваше да стои все още там, където беше спряла при идването ни. До нея бяха Галингре и зет му. Ранко се бе приближил до цепнатината, погледна надолу вледенен от ужас и извика:
— Той е мъртъв, смазан, ефенди! Аллах, как успя да прескочиш от другата страна!
— По-късно ще говорим. Стой там, за да не идва насам Хамд ал Амасат. Аз ще тръгна срещу него.
— Но ти не можеш. Коланът на седлото ти е скъсан.
— Имам йедек[77] в дисагите. След две минути ще е сменен.
— Но ти не можеш да дойдеш отсам при Хамд ал Амасат!
— Вероятно ще намеря някое по-тясно място на цепнатината, ако не, куршумът ми ще я прескочи.
Запасният колан се състои от късо парче ремък, на чиито краища има по една катарама. Той се закопчава върху скъсаното място и коланът на седлото може отново да се използва. Бързо оседлах и се метнах на коня, за да огледам отсамния край на цепнатината в източна посока, а Ранко остана от другата страна. Той трябваше да спре Хамд ал Амасат от запад. На изток блестеше ризницата на Халеф. От север преследваха врага останалите, а аз го чаках от южната страна. Беше обграден. Впрочем цепнатината също му препречваше пътя на юг.
В този момент видях, че арменецът спира и вдига пушката си срещу Омар. Омар накара коня си да отскочи встрани и не беше улучен. После обаче се втурна срещу Хамд ал Амасат, вдигнал пушката високо горе, за да го удари с нея. Омар искаше само да го зашемети и да го хване жив. Хамд ал Амасат не побягна, а остана на мястото си. Щом противникът му се приближи, той бързо извади пистолета си и стреля. Конят на Омар се вдигна на задните си крака и се преметна. Хамд ал Амасат продължи да препуска към цепнатината. Като забеляза препятствието, той се стъписа и се обърна на запад, където бях аз. Препуснах срещу него и стигнах до едно място, където цепнатината беше по-тясна. Оттук можех лесно да я прескоча, още повече че брегът, на който се намирах, беше по-висок от отсрещния. Върнах коня си малко назад, за да може да се засили.