— А няма ли да ме измамят? Аз не знам каква стойност имат тези листчета.
— Мога да ти кажа. Ще дойда с теб, като ги обменяш. Покажи ми ги!
Подсмихвайки се под мустак, той извади кесията си, отвори я и ми подаде «паричните хартийки». Бяха английски банкноти. Галингре наистина му беше направил порядъчен подарък.
— Е? — попита Халеф. — Има ли сто пиастъра?
— Много, много повече, скъпи! Изобщо не можеш да отгатнеш сумата. Тези банкноти са на стойност повече от дванайсет хиляди пиастъра. За тях би могъл да получиш три хиляди франка, ако искаш да имаш френски пари. Аз те съветвам обаче, ако можеш да вземеш талери «Мария Тереза», защото те са валидни там, където «ухае великолепното цвете Ханех.»
Дребният хаджия ме гледаше безмълвно и клатеше глава. Този подарък не се побираше в представите му. Омар бързо извади кесията си. Той беше получил още повече. Като французин Галингре наистина им бе дал английски пари, но ги беше пресметнал според френската им стойност. Омар беше получил пет хиляди франка, което за двамата непретенциозни мъже беше огромна сума! Това бяха страхотни подаръци! Явно Галингре е бил твърдо убеден, че той и близките му нямало да бъдат живи, ако не сме били ние. И какво бяха в края на краищата осем хиляди франка за един човек, който притежаваше такова състояние.
Двамата радостно се развикаха.
— Какво богатство! — ликуваше Халеф. — Ханех, любимката на моята душа, от този момент нататък е най-богатата сред всички жени и внучки на атайбехите и хадедихните. Тя може да попита колко струват стадата на всички племена на шаммарите и да се облече с коприна от Хиндустан, и да украси косите си с перли и скъпоценни камъни. Тялото й ще се къпе в персийски благоухания, а краката й ще са обути в пантофки на принцеса. А аз ще пуша най-добрия латакия. Моят масура[78] ще е от най-хубаво розово дърво, бис мин кахруба[79] ще е толкова голям, че няма да мога да го лапна!…
Тези възторжени представи за размера на неговото състояние лесно можеха да тласнат хаджията към разточителство. Затова с различни примери му обясних, че състоянието му не е чак толкова голямо, колкото му се струва.
Радостта на Омар беше по-тиха. Той щастливо се усмихваше и каза:
— Галингре ми даде това, за което толкова мечтаех: сега мога да си избера родина. Ще отида с Халеф при хадедихните и ще си купя камила, няколко говеда и едно стадо овце. После ще си намеря една хубава дъщеря на племето, която ще стане моя жена. Хамдулиллях! Сега знам, че мога да живея.
Ако не всичко, Линдси беше разбрал най-важното. Той изръмжа:
— Глупости! Галингре! Търговец! Аз съм англичанин и също мога да правя подаръци. Но няма да е веднага! Какво ще кажете, сър, за това, че тези двамата искат да се върнат на пасищата? Как ще стигнат дотам? По кой път? С кораб до Яфа, а оттам през Палестина до Басра в Джебел Хауран! Нали?
— Това, разбира се, би било най-доброто — кимнах аз. — Но откъде ще вземат кораб до Яфа? А помислете и за парите, които ще трябва да платят!
— — Пфу! Французинът ме чака в пристанището. Ще платя всичко! Можем да вземем на борда и конете и да им ги подарим. Ще ги заведем до Йерусалим.
— Ние ли? Кого имате предвид?
— Вас и себе си, разбира се!
— Охо! Но аз трябва да се прибирам в родината си.
— Глупости! Нима ще пренебрегнем Йерусалим. Можем да наваксаме. Няколко седмици са без значение. Съгласен! Той ми протегна ръката си.
— Първо трябва да помисля, сър Дейвид — колебаех се аз.
— Тогава размишлявайте бързо, иначе ще отплавам за Яфа, преди да вземете правилно решение. Well!
Така беше. Неговата идея много ми харесваше и дълбоко в себе си се убеждавах да тръгна с него.
Междувременно бяхме стигнали до Гори. След по-малко от два часа се озовахме и в Скала, а оттам се спуснахме към Скутари, крайната точка на нашето пътуване през страната на скипетарите.
Линдси беше описал на Халеф и Омар плана си с жестове. Приет беше с възхищение и двамата така настоятелно ме замолиха, че накрая отстъпих, което, да си призная, не направих с неудоволствие. Случвало ми се беше и друг път да оставам по-дълго далеч от родината си, отколкото първоначално бях мислил.
Отседнахме в странноприемницата на Анастасио Папанико, който всъщност имаше само две стаи за чужденци и за щастие не бяха заети. Тук можехме добре да се освежим и да се освободим от чувството, че сме станали полудиви хора.
Сър Дейвид веднага изпрати куриер до Антивари, който да съобщи на капитана новия му план за пътуване. Аз нямах друга бърза работа, освен да отида на бръснар, а после да се снабдя с нов костюм и чисто бельо. Можете да си представите от какво къпане имахме нужда всички.