С последните редове на предишната глава приключи и нашето пътуване, с което всъщност трябваше да свърши и книгата. Но за моя радост се чувствам принуден да напиша и едно приложение.
Казвам за своя радост, защото хиляди писма от най-различни части на родината ми, а също и от чужбина ми доказаха колко тясна душевна връзка се е създала между читателите ми и мен. Това, което писаха досега вестниците за тези шест тома, е много радостно и славно, но много по-дълбоко ме трогва фактът да разбера от толкова много писма от стари и млади, изискани и обикновени хора, че не само аз съм станал приятел на читателите си, но че и моите спътници са си извоювали голямо съпричастие.
Най-често ме питат за моя добър, верен Хаджи Халеф Омар, за неговата по-нататъшна съдба и сегашното му положение. Спокойно мога да кажа, че това мило човече завладя всички сърца.
Какво ли не искат да знаят хората за него! Бих могъл да пиша писмо след писмо и никога да не мога да отговоря, защото всеки ден пристигат нови запитвания. Трябва да разказвам за него още много, още страшно много. Дали, кога и къде и как съм го срещнал отново и какво съм преживял с него. Не ми остава нищо друго, освен, доколкото мога, да изпълня тази молба, като веднага ми става ясно, че в следващите томове често и още много пъти ще става дума за Халеф. Това, което го нямаше в томовете, ще разкажа сега.
Така ще бъдат изпълнени и желанията на тези, които остават съпричастни и с онова същество, което е толкова скъпо на сърцето ми, въпреки че е животно. Имам предвид Рих, несравнимия жребец, за който питаха много читатели.
Веднъж отново бях в Дамаск и имах намерение оттам да мина през Алепо, Диарбекир, Ерсерум и руската граница, за да стигна до Тифлис. Един мой приятел, професор и езиковед, се беше съгласил да ме вземе при пътуването си за изследване на кавказките диалекти и аз, както беше в мой стил, реших, че е по-добре да правя изследванията си не вкъщи, а на място. Разбира се, в Дамаск не живеех в странноприемница, а отседнах на Правата улица при Якуб Афарах, който ме посрещна с голяма радост. Преди не бях имал време да огледам околностите на Дамаск, затова се стремях да наваксам пропуснатото. Всеки ден правех по един излет и скоро бях стигнал толкова далеч, че оставаше само да посетя намиращата се в северния край на града Джебел Казюн. Тази планина е забележителна с това, че според мохамеданското предание Каин е убил там брат си Авел.
Предприех тази езда сам, за да мога да се насладя на гледката на великолепния град на спокойствие. Все още беше ранна утрин и можех да се надявам, че никой няма да ми пречи. Но като стигнах на хълма, забелязах, че не съм единственият посетител. Видях един млад хамър[80], който лежеше в тревата до животното си, а като заобиколих няколко маслинови храста, съзрях и човека, който беше яздил магарето. Стоеше с гръб към мен. Съдейки по облеклото му, трябваше да е европеец, защото беше невъзможно местен жител да се облече в такъв костюм.
Висок, сив цилиндър беше нахлупен върху дългата му, тясна глава, която по отношение на растителността си беше по-олисяла и от Сахара. Сухият гол врат стърчеше от широка, обърната и безупречно изгладена яка на ризата. Следваше сиво сако на райета, панталон на сиви райета и гамаши, които също бяха на сиви райета. Както споменах, гледах мъжа в гръб, но можех да се закълна, че носи и вратовръзка на сиви райета, и също такава жилетка. Над вратовръзката стърчеше дълга, тясна брадичка, широка уста с тънки устни, а още по-нагоре беше носът, на който някога бе имало аледова цицина. Знаех го съвсем точно, защото познавах този мъж, който беше потънал в мислите си така, че не беше чул идването ми.
Слязох от седлото, промъкнах се към него, сложих двете си ръце върху очите му и казах с преправен глас:
— Sir David, who is there? (Сър Дейвид, кой е тук?) Той се стресна, а после изброи няколко английски имена, разбира се, на негови познати, които понастоящем се намираха в Дамаск. После извиках със своя глас:
— Не отгатнахте, сър Дейвид! Хайде да видим дали ще ме познаете. Той моментално подскочи.
— По дяволите! Ако това не е онзи жалък Кара Бен Немзи, който подари врания си жребец, вместо да ми го продаде, нека аз самият веднага се превърна в жребец!
Той се освободи от ръцете ми и се обърна. Ококори очи срещу мен, а устата му се разтегли от едното до другото ухо. Дългият му нос започна неописуемо да се клатушка.
— Наистина! — извика той после. — Наистина е той! Елате до сърцето ми, сър! Искам да ви притисна до гърдите си!
Той обви дългите си ръце около мен като полип, притисна ме пет-шест пъти към себе си, а после — have care (внимавайте) — издаде напред устни и ги залепи върху моите, но за да успее, носът му трябваше да направи рязко движение встрани. После отново ме отдръпна от себе си и попита с овлажнели очи: