— Човече, приятелю, как се озовахте тъкмо сега тук, на планината? Не съм на себе си от радост, yes! Може би все пак сте получили писмото ми?
— Какво писмо, сър Дейвид?
— От Триест. Настоявах да дойдете тук и да пътувате с мен до Кайро.
— Не знам за никакво писмо. Не си бях вкъщи.
— Значи е случайност? Или както вие казвате, съдба! Откога се мотаете тук?
— Вече от единайсет дни.
— А аз едва от четири. Утре отново заминавам. Къде ще ходите после?
— В Кавказ.
— В Кавказ ли, защо?
— За езикови проучвания.
— Глупости! Дрънкате на достатъчно чужди езици. Да не искате да се поборичкате с черкезите? Елате с мен! Няма да ви струва никакви пари.
— Къде?
— При хадедихните.
— Какво? — учудих се аз от своя страна. — Искате да отидете при хадедихните?
— Yes! — кимна той и носът му се поклати дори три пъти. — Защо не? Имате ли нещо против?
— Ни най-малко. Но как ви хрумна тази идея? Да не искате отново да копаете за «крилати бикове»?
— Млъкнете! Не ми се подигравайте, сър. Отдавна съм се отказал от тази мисъл. Но знаете, че съм член на Клуба на пътешествениците, «Ниър Стрийт» 47. Поех задължението да направя пътуване, дълго осем хиляди мили, все едно накъде. Обмислих въпроса. Спомних си за предишната ни езда и реших да посетя познатите места. А от Багдад да поема към Индия и Китай. Ще дойдете ли с мен?
— Благодаря! Нямам толкова много време.
— Тогава ме придружете поне до хадедихните. Исках да си взема оттук водач. Дори вече го намерих. Но мога да го оставя, ако вие дойдете. Well!
Идеята да посетя хадедихните и по-специално Халеф беше примамлива. Но вече бях разпределил по друг начин времето си и възразих. Но той изобщо не ме слушаше, клатеше глава, при което носът му страшно се клатушкаше, размахваше ръце така, че за всеки случай отстъпих няколко крачки назад, и ме засипа с такъв поток от упреци и предупреждения, че накрая го помолих:
— Внимавайте с гласните си струни, сър Дейвид! Може би по-късно отново ще имате нужда от тях.
— Пфу! Ще говоря дотогава, докато кажете, че ще дойдете с мен.
— Е, тогава ще трябва да се смиля над вас. Идвам. Но ви казвам, че не мога да ви отделя повече от един месец.
— Хубаво, прекрасно, чудесно, сър! Вече съм доволен. Един месец лесно може да се превърне в година. Познавам ви. Yes!
Линдси отново ме прегърна и се опита за втори път да ме целуне, но аз избягнах това с ловко движение на главата, така че заплашително издадените напред устни шумно мляснаха във въздуха., После се осведомих къде е отседнал в Дамаск.
— При английския консул, който ми е далечен роднина — отговори той. — А вие?
— При Якуб Афарах. Много ми се зарадва. Вие защо не сте го посетили?
— Мислех, че ще ме накара да остана при него. Обичам да разполагам със себе си. Но сега с удоволствие ще дойда с вас. Искам да видя пианото, на което тогава изнесохте концерта си.
Възпоменателното място на Кайн и Авел вече не ни интересуваше толкова. Скоро тръгнахме обратно към града. Отново неочаквана среща, както толкова често ми се случваше! Вследствие на това вместо заплануваното пътуване на север направих излет до приятелите си при хадедихните от племето на шаммарите. Два дни по-късно вече бяхме на път, съвсем сами, защото нямахме нужда от водач. Приготовленията за това пътуване не ми струваха нито пфениг. Линдси купи три хубави камили, едната от които беше товарна. За подаръците той също се погрижи изключително старателно. За съжаление не успях да го убедя да свали ужасния си сив кариран костюм. На всичките ми предложения в това отношение той даваше един и същи отговор:
— Оставете ме на мира с вашите чуждоземски дрехи! Обличах веднъж кюрдски одежди и повече не желая! Чувствах се като лъв в магарешка кожа! Yes!
— Наистина ли? Странно!
— Какво е странно?
— За размяната. В известната басня се говори за магаре в лъвска кожа.
— Сър! Намек ли е това?
— Не, само поправка.
— Well, не можех да ви го обясня по-добре по друг начин! Не ми трябва чужда кожа, за да покажа колко съм смел. Можете да бъдете спокоен!
Разбира се, нямаше нужда от тази забележка. Повече от достатъчно беше показал, че е смел. За съжаление обаче имаше странната особеност да обръща всичко наопаки. Поправката за магарето и лъвската кожа направих само за да разбера дали мога да се държа с него както преди.
Използвахме пътя, по който преди бях вървял от пасищата на хадедихните до Дамаск, и се озовахме в областта на Деир и минахме на салове през Ефрат. Дотам не бяхме преживели нищо, което заслужава да бъде споменато. В Деир обаче научихме, че отсега нататък трябва да бъдем предпазливи, защото арабите от племето абу-ферхан, които пасели стадата си тук и край Кабур, се скарали с хадедихните и биха могли да се отнесат враждебно с нас, тъй като сме в приятелски отношения с другите. Затова предпочетохме да се насочим на юг, а при Абе Серай се прехвърлихме през Кабур. Там се намират развалините на древен Кархемис[81], където през 605 година преди Христа Навуходоносор победил египетския фараон Нехао. След един ден напуснахме земите на абу-ферхан и можехме да разчитаме, че на другия или най-късно на по-другия ден ще бъдем при хадедихните.