Водачът ни с готовност се съгласи и веднага скочи от коня. Благодарение на този престой се увеличаваше необходимата на търговеца на въглища преднина. Джемал не предполагаше, че спирах повече заради този Юнак, отколкото заради тревата.
Тук имаше един доста голям ручей. По брега му растяха редки храсти. Веднага след като излязохме изпод дърветата от отсамната страна на долината и тя се ширна пред нас, видях една линия, която водеше от мястото, на което се намирахме, напряко през тревата към отсрещния бряг. Тази линия беше следата на търговеца на въглища. Беше ни смятал за много глупави, щом е допуснал, че тази следа няма да събуди подозрението ни.
Водата все още беше дълбока и изпълваше коритото с форма на копаня така, че заплашваше да прелее. Тревата беше мека, затова предполагах, че ще мога да намеря ясен отпечатък до рекичката. Конакчията изобщо не обърна внимание на следите. Той седна, извади стария си чибук, натъпка го с тютюн и го запали.
— Халеф! — попитах аз така високо, че Джемал да чуе, — каква е тая линия, дето минава през тревата?
— Това е следа, сихди — отговори той, горд, че може да блесне с придобитите от мен познания.
— От животно ли е или от човек?
— За да кажа точно, първо трябва да я огледам по-добре. Той тръгна, впил поглед в дирята, и след като измина няколко крачки, каза:
— Сихди, може да е човек, но може и да е животно.
— Така ли? За да установиш подобно нещо, не е необходимо първо подробно да я оглеждаш. Значи може да е бил човек, но не е изключено и да е животно. А защо да не е възможно тук да се е разхождал например дворецът на падишаха?
— Подиграваш ли ми се? Обзалагам се, че и ти не можеш да определиш кой е оставил следата. Ела да видиш!
— За да го разбера, изобщо не е необходимо да идвам. Оттук е минал бос човек.
— Как ще го докажеш?
— Много лесно. Може ли тази диря да бъде отъпкана от четириного създание?
— Не.
— Значи е човек или двукрако животно, или голяма птица. А коя е най-голямата птица, която би могла да мине оттук?
— Ами например лейлек[34].
— Правилно! Но щъркелът върви бавно и съсредоточено. Той високо вдига краката си един след друг и крачи гордо. Би трябвало отделните стъпки ясно да се виждат. Така ли е в този случай?
— Не. Този, който е минал оттук, не е стъпвал внимателно, а е влачил краката си през тревата по права линия.
— Точно така. Следата не се състои от отделни отпечатъци на стъпки, а от непрекъсната двойна линия. Краката на щъркела са дебели колкото един пръст, а тези линии са по-широки от човешка длан. Възможно ли е оттук да е минал щъркел?
— Не, сихди. Явно е бил човек.
— Да продължим! Ти твърдиш, че не си видял отпечатъци от стъпки. Колкото по-стара е дирята, толкова по-изсъхнала трябва да е пречупената и отъпкана трева. Но тук не е увехнала нито една тревичка. Какво следва от това?
— Че следата е съвсем прясна.
— Правилно. Следователно отпечатъците от краката би трябвало добре да си личат. На какво се дължи това, че те все пак не се виждат?
— За съжаление не мога да кажа.
— Кой може да е бил този забързан бос човек? Джемал, живеят ли хора в тази гора?
— Не, никой не живее тук — отвърна той.
— Предполагам, че търговецът на въглища Юнак от недоглеждане е поел в погрешна посока. Но затова няма да стигне до Глоговик, а до Дяволската скала.
— Какво говориш, ефенди! Той не би могъл да допусне такава грешка! Ако не бяхте спали, щяхте да го видите накъде тръгва.
— Хаджи Халеф Омар ми каза, че през нощта един човек е излязъл от къщата и е изчезнал зад нея. Но в коя посока е поел, Халеф не могъл да разбере.
— Сигурно е бил Юнак, защото той тръгна още по тъмно, за да може да се върне вечерта, преди още да е станало много късно.
— Значи все пак в тъмнината се е заблудил и вместо наляво е тръгнал надясно. А може и да го е направил нарочно и тъй като по следата му разбирам, че много е бързал, сигурно е имал желание да съобщи на въглищаря за идването ни възможно най-бързо.
— Странни мисли ти минават през главата, ефенди — каза конакчията смутено. — Какво го засяга Юнак, че ще се отбием при Шарка?
— Това, разбира се, не проумявам и аз.