— Хамдулиллях! — ликуваше Халеф почти на висок глас. — Успяхме! Колко време ще му трябва, за да дойде в съзнание?
— Нека първо да видим какво му е положението. Ако беше друг човек, такъв удар би могъл да го убие.
Пулсът на аладжата едва се усещаше. Можехме да бъдем сигурни, че няма да се събуди още най-малко четвърт час.
— В такъв случай не е необходимо да му запушваме устата — каза Халеф. — Но все пак ще трябва да го вържем!
— За целта ще използваме платното, служещо на аладжата за пояс. — Вече не беше необходимо да внимаваме толкова много.
Не се промъквахме, а вървяхме право напред, макар и съвсем тихо.
Стигнахме до мястото, където пътят долу правеше споменатия вече завой. Ръбът на скалата горе също следваше тази извивка, от което се получаваше издатина, нещо като бастион, върху който бяха залегнали негодниците. Там имаше само няколко храста. Скрити зад единия храст, седяха Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и Юнак. Разговаряха, но не толкова високо, че да можем да ги разбираме, въпреки че бяхме съвсем близо до тях.
Много добре бяха подбрали мястото за намеренията си. Щяха да ни видят, като идваме, и от тази засада всеки сполучливо хвърлен чакан щеше да улучи целта си. На известно разстояние зад тях по посока към нас бяха скупчени на пирамида шест пушки. Значи и Юнак беше донесъл своята. При тях бяха и чаканите на аладжите, както и кожените прашки, които беше домъкнал Юнак. До прашките имаше малка купчинка гладки, тежки речни камъни. Хвърлен от тренирана ръка, такъв камък би могъл да причини дори смърт.
Тримата ни бяха в кърпа вързани. Те седяха на ръба на издатината. Манах ал Барша беше на около три крачки. Ако се опитаха да избягат, трябваше да минат край нас. Да се скача надолу беше истинска лудост. Виждаше се, че са в напрегнато очакване. Погледите им бяха насочени към посоката, откъдето трябваше да дойдем. Най-много говореше Юнак. От движенията му можеше да се направи изводът, че разказва за приключението с мечката. Постояхме, докато чухме някои негови думи, които можахме да разберем:
— Иска ми се всичко да мине така, както сте го намислили. Тези четирима негодници са способни на всичко. Още с идването си се разпореждаха в дома ми като господари. А Джемал после ще ви разкаже как са се отнесли с него. Цяла нощ е бил заключен в мазето с всичките му близки…
— И той се е подчинил? — извика Манах ал Барша. — Не са ли могли да се съпротивляват?
— Вие да не би да сте се защитавали? Препуснали сте по най-бързия начин!
— Заради войниците, които тези чужденци за съжаление бяха довели.
— Както по-късно Джемал разбра, с тях не е имало нито един войник.
— Шейтан! Наистина ли!
— Така е! Измамили са ви с хитрост. Тези хора не само са нахални като ябани кедилер[35], но и са хитри като гелинджиклер[36]. Внимавайте да не надушат и сегашната клопка! Отвратителният ефенди подозира конакчията, а също и мен. Много се бавят. Би трябвало вече да са тук. Надявам се да не са се сетили, че ги чакате на това място.
— Не биха могли. Сигурно ще дойдат, а тогава с тях ще е свършено. Аладжите се заклеха жив да нарежат алемана на парчета. Баруд ще се заеме с черногореца Оско, а в моите ръце ще падне малката отровна жаба, хаджията. Много е сръчен с камшика, но сега ще види на какво се казва бой. Няма да го докоснат нито куршум, нито нож, ще умре от камшик. И изобщо никой от тях няма да бъде убит веднага. Аладжите няма да се целят по главите им, а и аз само ще зашеметя хаджията. Не искам да се лиша от блаженото удоволствие да го пребия от бой. Но защо се бавят толкова? Вече нямам търпение.
Много ми се искаше да ги послушам какво ще кажат още и се надявах, че ще говорят за Каранирван хан. Но хаджията не можеше да издържи повече. Това, че Манах ал Барша толкова копнееше да го пребие до смърт с камшика, го разгневи. Той изведнъж се приближи плътно до враговете и извика:
— Е хайде, ето ме, макар че изобщо не ме очакваш! Появата му предизвика у тях необикновен ужас. Юнак изкрещя и отбранително протегна ръце напред, сякаш бе видял призрак. Баруд ал Амасат скочи и втренчено се вгледа в хаджията като отнесен. Манах ал Барша също отхвръкна нагоре като пружина, но се съвзе много по-бързо от останалите. Чертите на лицето му бяха разкривени от гняв.
— Кучи син! — изръмжа той. — Тук си значи? Но този път няма да успеете! Ти си мой! Сега те хванах!