— Виж я и ти, сихди! Не е като останалите предмети. Дръжката беше толкова мръсна, че не може да се разбере от какво е направена. Сякаш нарочно бе нацапана толкова. Но извитата стоманена шийка под дръжката ярко блестеше на светлината на горящите борини. Бях достатъчно добър познавач на оръжията, за да забележа веднага, че върху нея имаше фино гравиран надпис на арабски. Не беше трудно да се прочете и гласеше: «Исми ессаика — името ми е поразяващата мълния.»
Това ми беше достатъчно, за да предположа, че държа в ръце скъпоценно оръжие. С помощта на стария, окачен на стената кафтан, в чиито джобове хаджията бе пъхнал охлювите, почистих дръжката от мръсотията и видях, че е направена от слонова кост, в която бе гравирана и оцветена с черен байц първата сура на Корана. Върхът й бе украсен с два златни полумесеца, които се кръстосваха. В пространствата между тях имаше арабски букви, а именно: в първото «Джим», във второто «Сад», после отново «Джим» и в последното видях «Ха», «Мим» и «Дал». Тези думи означаваха името на майстора на оръжието, мястото и годината на изработването на сабята. От буквите от първите три междини се получаваше:
«Ибн Джорджани (име)
ес сайкал (ковач)
феш Шам (в Дамаск).»
В четвъртото междинно пространство се съдържаше цифрата на годината. «Ха» означава 600, «Мин» — 40 и «Дал» — 4, тоест сабята беше изкована през 644 година на Хиджра, което съответства на периода от 18 май 1246 до 6 май 1247 година по християнското летоброене.
Извадих острието от ножницата. Намазано беше с мръсна смес от масло и очукани дървени въглища. Като я избърсах, тя блесна като светкавица.
А щом я разгледах по-отблизо, разбрах, че това беше истинска сабя, изкована от индийска голкондска стомана[52], нажежавана в огън, накладен от камилска тор, а после калявана в зехтин. От едната й страна ясно се четеше надписът: «Дир балак! (Внимавай!)», а от другата — «Искини дем! (Дай ми да пия кръв!)». Тя беше толкова гъвкава, че почти можех да я увия около бедрото си.
— Е, Халеф — попитах аз хаджията, — наистина ли тази сабя не е част от другото снаряжение?
— Кой би помислил! — отвърна той. — Сигурно е истинска.
— Разбира се. Тя има много по-голяма стойност от всичко останало, което намерихме в ямата. Тя опровергава и мнението, че подобни истински саби са били изработвани не в Дамаск, а само в Мешед, Херат, Керман, Шираз, Исфахан и Хорасан. Ще ви покажа как се проверява такава стомана.
До нас имаше един пън, който, изглежда, е бил използван вместо стол. Сложих върху него твърд камък с големината на два юмрука, за да го разсека със сабята. Опитът успя още с първия удар, а по острието на сабята нямаше дори драскотина.
— The devil! Истинска е! — извика англичанинът. — Открихте скъпоценна находка. Купувам сабята от вас. Колко искате да ви платя?
— Нищо.
— Какво? Нищо? Няма да я взема безвъзмездно!
— Не мога нито да я продавам, нито да я подарявам, защото не е наша.
— Познавате ли собственика?
— Трябва да се опитаме да го открием.
— А ако не го намерим?
— Ще предадем вещите на властите. Снаряжението вероятно е било откраднато. Законният му собственик трябва да си го получи обратно, сър Дейвид. Не вярвам да сте на друго мнение.
— На друго мнение съм! Да не би да искате месеци наред да кръстосвате из цялата страна и да търсите истинския собственик? Или ще ги предадете на някой чиновник? Ще ви се изсмее и ще задържи вещите за себе си. Yes!
— Нямам такива опасения. Като споменах властите, нямах предвид някой турски валия и подчинените му. Тези хора нямат абсолютно никаква власт тук, в планините. Родовете на планинците са абсолютно независими както едни от други, така и от турското господство. Начело на всеки род има по един байрактар, който управлява рода с помощта на няколко помощници. Извършените в някой род престъпления не се наказват от държавата, а от потърпевшия и членовете на семейството му, поради което тук с пълна сила процъфтява кръвното отмъщение. Ако дам снаряжението на някой такъв байрактар, съм сигурен, че няма да го присвои дори и да е собственост на човек от друг род.
— И къде ще намерим такъв байрактар?
— Веднага ще разбера още в следващото село. Всъщност изобщо не е необходимо да полагам подобни усилия. Мога да науча името на притежателя още тук.
— От кого?
— От въглищаря. Щом е скрил вещите, би трябвало да знае от кого са били взети. Нека Халеф, Оско и Омар го доведат веднага.
— Не може, сихди — каза Халеф.
— Защо?
— — Защото запалих огъня пред пещерата. Не можем да влезем.
— Тогава загаси огъня си, драги.