Довереникът на Кара Нирван се изсмя, за да прикрие смущението си.
— Това твърдение е налудничаво! — каза той. — Аладжите сигурно нищо няма да ви направят повече, защото се радват, че са ви се изплъзнали.
— Ще видим! А втората, във всеки случай по-голяма опасност ни дебне в галерията, на мястото, където трябва да минем по дъските над скалната цепнатина. Казвам ти, че няма да стъпим върху дъските, преди да ги проверим добре. Може би са поставени така, че непосветеният, който стъпи върху тях, да падне в дупката. На нас това няма да се случи! По-късно, в кръглото помещение, където ни уверяваш, че ни дебне опасност, ще сме на сигурно място.
Марко изруга, тропна с крак, но не каза нито дума повече.
— Добре разбираш, че прозрях мислите ти — продължих аз. — Знам, че ме излъга. Ти положи всички усилия да отклониш вниманието ми от истинската опасност. Вече научих каквото исках и ще наредя отново да те отнесат в пещерата. Остани си със здраве и напрегни учената си глава да мислиш как ще можете да излезете от пещерата! Учил си илими арс и би трябвало да се чувстваш като у дома сред скали и пещери.
Вързаха му краката отново и го отнесоха. После Халеф пак искаше да запали неговото огънче, но аз го разубедих.
Трябваше да проверим каква сума съдържат двете кесии. Халеф ги донесе от стаята, отвори ги и изсипа съдържанието им върху разстлания ми ешарп. Преброихме 600 пиастъра в трийсет сребърни меджидиета и 8000 пиастъра в златни фунтове. В немски пари бяха почти 1600 марки. Защо ли е носил Стойко толкова пари със себе си?
Сложихме парите обратно в кесиите, а после доведохме четирите коня, за да ги огледаме. Един от тях трябваше да е отличният бегач. Беше златист кон с бяло петно на челото и толкова великолепен, че веднага се качих, за да го изпробвам макар и без седло. Беше особено чувствителен към допира на краката ми, но както веднага забелязах, беше обучаван по непознат за мен начин.
— Прекрасно животно! — каза англичанинът. — Ще го вземем ли?
— Разбира се — отвърнах аз. — Ще вземем с нас всички коне, които намерим тук. Само Фан Хоти ще задържи своя. Не се знае дали негодниците няма да успеят по някакъв начин да излязат от пещерата. В такъв случай, щом конете им са далеч, поне няма да могат да ни настигнат бързо.
— Well! Моля за златистия кон! По пътя за насам яздих някакъв козел и все още ме болят краката. Yes! Чувствам се така, сякаш съм се изтърсил от Чимборасо[54], а после съм се търкалял през джунгла. Вероятно нямате нищо против.
— Против завидното усещане, което изпитват кокалите ви ли? Не, сър Дейвид, нямам нищо против.
— Глупости! Искам да кажа, ако яздя златистия кон.
— Все пак го вземете!
— Завинаги ли?
— Това, разбира се, не знам, защото не е наша собственост.
— Да не би да искате и неговия собственик да търсите?
— Може би? Не вярвам да е на въглищаря. Краден е. Не е изключено да е на Стойко.
— Чуйте, мистър Кара, имате две-три качества, които не ми харесват особено и омаловажават другите ви предимства. Нямате например никакъв талант за кражба!
— А вие да не би да го притежавате?
— Излишен въпрос! Един Линдси никога не краде, но този кон бих взел. Хубава плячка, yes!
— Хм. Всичко, което може да се вземе, е добра плячка за мошеника — засмях се аз. После заповядах на останалите си спътници на турски език: — Отведете отново конете! Ще седнем край огъня и ще видим има ли достатъчно мечешко месо за всички. — А на английски продължих: — За сър Дейвид има един мечешки бут и половин лапа.
— Меч.. мечешки бут? Ме… мечешка лапа ли? — попита Линдси и изцяло отвори огромната си уста.
— Да, сър Дейвид! Оско и Омар ще доведат конете ни, защото лакомствата, които ви назовах, са при тях.
— От истинска мечка?
— Да, дори от бяла мечка, която онзи ден хванахме в капан. Тя се хвана много лесно в него, защото я подмамихме с брашнени бръмбари.
— Глупости! Говорете разбрано, сър! Наистина ли имате мечешко месо?
— Да. Успяхме да убием едно такова животинче.
— — Хей! Разкажете ми!
— Нека Халеф ви го опише! Той уби мечката и получи кожата, по която можете да разберете каква огромна мецана беше.
— Халеф? Дребосъкът? Убил мечката? Well! Допускам. Халеф, бъди така добър и ми разкажи приключението!
Хаджията не пропусна да изпълни поканата. Най-голямо удоволствие му доставяше разказването, особено ако е взел участие в събитието, за което ставаше дума.