— Точно така мисля и аз. Дори и да искам да продам Рих и при най-богатия стопанин, той постепенно ще залинее и ще копнее за свободния живот, към който е привикнал. Ти не гледаш на него така, както аз. Жребецът е свикнал с пустинята и горещото слънце. Има нужда от храна, която може да получи само там. Ще се чувства много по-добре и при най-бедния арабин, отколкото в моята родина в най-хубавия обор. Кой ще се грижи там за него като за дете? Кой ще му шепти в ухото вечер преди заспиване сурата от Корана, нещо, с което е свикнал от деня на раждането си? Все още сме във владенията на падишаха, а той вече е болен. Козината му не е лъскава като нишките на паяжина, очите му са ясни, но в тях не блести огън. Потърси трите кръгчета между ушите, при първия прешлен и при началото на опашката, най-сигурния знак за трите превъзходства на истинската кръв! Козината му вече не образува кръгче, станала е тънка и права. Може би Рих щеше да представлява жалка гледка, но той ме обича и това поддържа бодростта и духа му. Така той може да обича и теб, но не и друг човек. Знае, че си му приятел, и ще ти се подчинява, както се подчинява на мен, ако вечер не забравяш за сурата. Затова заради самия него не мога да задържа жребеца. Трябва да му върна родината от благодарност за всичко, което е направил за мен. А ако заедно с това мога да направя щастлив и теб, това е още една причина повече да ти го подаря. Като стигнем до морето, той ще бъде твоя собственост. Тогава ще можеш без завист да гледаш как Оско и Омар яздят петнистите си коне, защото те не могат да се сравняват с Рих.
— Не мога да повярвам, сихди. Наистина, болката ми ще е голяма, когато скоро ще трябва да се разделя с теб, а това да притежавам коня, който ти си яздил, ще е голяма утеха за тази болка. Но помисли само колко голям е този дар! Като собственик на жребеца аз ще бъда богаташ и един от най-уважаваните мъже в племето. Знам, че не притежаваш никакви съкровища, как бих могъл тогава да приема такъв подарък от теб!
— Можеш и трябва! Да не говорим повече за това!
Халеф изпитателно ме погледна. Като разбра, че всичко е на сериозно, очите му грейнаха от възхищение. И все пак той плахо каза:
— Да, сихди, да не говорим повече за това! То е толкова важно, че трябва добре да го обмислиш.
— Решено е отдавна и окончателно.
— Все пак премисли още веднъж! Часът на раздялата още не е настъпил. Но имам една голяма молба към теб, сихди!
— Каква е тя?
— Позволи ми от днес нататък вечер вместо теб аз да прошепвам сурата в ухото на Рих. Така ще знае, че ще трябва да ми принадлежи. Ще свикне с тази мисъл и болката от раздялата му с теб ще бъде по-малка.
— Добре, така да бъде! Освен това отсега нататък се отказвам и от задължението си да го поя и храня. Той е твоя собственост и от този миг нататък ще смятаме, че само съм го взел от теб на заем. Но обвързвам този дар с едно условие, Халеф.
— Кажи го, ще го изпълня, ако мога.
— Можеш. Не искам да се разделям с теб завинаги. Знаеш, че след като се завърна в родината си, почти винаги скоро отново тръгвам на път. Възможно е някога пак да дойда в страната, в която живееш с Ханех, несравнимата. В такъв случай Рих отново ще ми принадлежи, докато имам нужда там от него.
— Вярно ли е това, сихди? Значи ще ни дойдеш на гости? О, каква радост ще има тогава по всички пасища и в старите шатри! Цялото племе ще излезе да те посрещне и да ти изпее «Аллах уа сахлан уа мархаба»[56] и ще влезеш в дуара[57], яздейки Рих, и той ще ти принадлежи, докогато искаш. Мисълта, че отново ще те видя, ще ме утешава при раздялата и ще ми помогне по-лесно да приема скъпоценния дар, който искаш да ми направиш. Ще гледам на жребеца не като на моя, а като на твоя собственост, която си ми поверил, за да ти я пазя добре.
Щастливият човек не можеше да свикне толкова бързо с тази мисъл. Той я обсъждаше от всички възможни гледни точки и изпадаше в истинско въодушевление. Най-важното нещо за него вече беше да сподели голямото си щастие със спътниците си. Те му се радваха от сърце. Само англичанинът, на когото Халеф повече с жестове, отколкото с думи беше направил въпросното съобщение, дойде и почти ядосано каза:
— Чуйте, сър, току-що научих, че сте подарили вашия Рих. Правилно ли съм разбрал жестовете и възклицанията на Халеф?
— Така е, сър Дейвид.
— Вие сте полудели!
— О, моля! В Стара Англия за лудост ли се смята, когато искаш да направиш щастлив един достоен човек?
— Не, но се смята за умопомрачение да се подарява такова великолепно животно на слуга.