Кметът дойде с кола. Старец с бяла брадичка, много изискан, с отмерени жестове. Той присви очи, навлизайки в тая атмосфера на военен пост или по-точно — на команден пункт.
— Кои са тия господа?
— Журналисти от Париж…
Кметът се нервира.
— Великолепно! Утре цяла Франция ще приказва за тая глупава история!… Все още ли не сте открили нищо?…
— Разследването продължава! — измърмори Мегре с такъв тон, с какъвто би казал: „Това не е ваша работа!“
Защото въздухът бе наситен с възбуда. Нервите на всички бяха изопнати до крайност.
— Ами вие, Мишу, няма ли да се приберете в къщи?…
Погледът на кмета бе презрителен, укоряващ Доктора в страхливост.
— Тъй както върви — в двайсет и четири часа ще имаме обща паника… Аз вече казах, че трябва да се арестува някой, който и да е…
И той подчерта последните си думи с поглед, отправен към Ема.
— Зная, че не мога да ви давам заповеди… А колкото до местната полиция, вие сте й оставили нищожна роля… Но ще ви кажа следното: още една драма, само една — и катастрофата ще настъпи… Хората очакват нещо… Дюкяните, които всеки неделен ден са отворени до девет часа, сега са със заключени капаци… Тая нелепа статия в „Брестки фар“ изплаши населението…
Кметът не бе свалил бомбето си и отивайки си, още повече го нахлупи; той каза:
— Ще ви бъда много задължен, господин комисар, ако ме осведомявате… И повтарям ви, че всичко, което се върши сега — се върши на ваша отговорност…
— Голяма бира, Ема! — поръча Мегре.
Не можеше да се попречи на журналистите да отсядат в „Адмиралски хотел“, както и да се настаняват в кафенето, да телефонират и да изпълват зданието с шумно сноване насам-нататък. Те искаха мастило, хартия. Разпитваха Ема, която ги гледаше слисана.
Навън — черна нощ с просвет от луната. Той придаваше романтичен вид на отрупаното с тежки облаци небе, вместо да го освети. И тая кал, която се лепеше по всички обувки, защото в Конкарно улиците още бяха без каменна настилка!
— Льо Помре каза ли ви, че ще дойде? — рече Мегре на Мишу.
— Да… Той отиде да вечеря в къщи…
— Къде живее той? — попита един журналист, който нямаше вече какво да върши.
Доктора му каза, а комисарят сви рамене и дръпна Льороа в един ъгъл.
— Имате ли оригинала на статията, публикувана тая заран?
— Току-що го получих… Той е в стаята ми… Текстът е писан с лява ръка от лице, което се е страхувало, че ще познаят почерка му…
— Марка няма ли?…
— Не! Писмото е пуснато в пощенската кутия на вестника… На плика е означено: „Извънредно бързо“…
— Значи най-късно в осем часа сутринта някой вече е знаел за изчезването на Жан Сервиер, знаел е, че колата е или ще бъде изоставена близо до реката Сен-Жак и че по седалката ще бъдат забелязани кървави петна… И тоя някой, свръх всичко, е знаел, че някъде ще бъдат открити следи от непознато лице с големи крака…
— Невероятно!… — въздъхна инспекторът. — Що се отнася до следите, аз ги изпратих в Дирекцията на полицията чрез белинограма3. Там вече са проверили. Получих отговор: следите не са на никого от зарегистрираните престъпници…
Човек не можеше да се измами: и Льороа бе обзет от страха, който царуваше наоколо. Но най-отровен от тоя вирус, ако би могло да се каже тъй, беше Ернест Мишу, чийто силует бе още по-нищожен поради контраста със спортното облекло, с твърде свободните жестове и самоувереността на журналистите.
Той не знаеше де да се дене. Мегре го попита:
— Няма ли да лягате?…
— Не още… Никога не заспивам преди един часа след полунощ…
Той се опита да се усмихне неумело и показа два златни зъба.
— Откровено казано, какво мислите вие за всичко това?
Светещият часовник в стария град изби десет пъти. Повикаха комисаря на телефона. Беше кметът.
— Още ли нищо?…
Нима и той също очакваше нова драма?
Но в същност не очакваше ли и самият Мегре? Все пак той отиде да види жълтото куче, което се бе простряло и отвори, без да се страхува, едното си око, гледайки приближаването му. Комисарят го погали по главата и прибра малко сламата под нозете му.
Той видя хотелиера зад себе си.
— Смятате ли, че господата от вестниците ще останат задълго?… Защото в такъв случай трябва да помисля за продукти… Пазарът е утре в шест часа…
Ако не познавахте Мегре, бихте се объркали в подобен случай, като съзрете как големите му очи са втренчени в челото ви, като че без да ви виждат, и след това, като го чуете да измърморва нещо неразбрано, отдалечавайки се с такъв вид, сякаш не си струва трудът да ви обръща внимание.