Много голям успех е за мене, че накарах мадам Дюдеван да признае необходимостта от брака; тя ще повярва в това, убеден съм, и мисля, че постъпих добре, като й доказах тази необходимост. Тя е отлична майка, обожавана от децата си; но облича дъщеря си Соланж като момче, а това не е хубаво. По нравственост напомня двадесетгодишен младеж, защото е дълбоко целомъдрена; само външно е човек на изкуството…
Всички глупости, които е извършила, я издигат в очите на красивите и велики души. Измамила се е в Дорвал, в Бокаж, в Ламне и така нататък, и така нататък… Поради същото чувство се мами в Лист и мадам д’Агу, но вече е разбрала и за тях, и за Дорвал; защото е от ония умове, които са силни в кабинета си, когато размислят, и много лесно се подхлъзват в действителността. Тъкмо по повод на Лист и мадам д’Агу тя ми подсказа темата за роман „Каторжници“ или „Любов по принуждение“; ще го напиша аз, защото е неудобно да го напише тя. Не споменавайте никому за това. С една дума, тя е мъж, главно защото желае да е мъж, изоставила е ролята на жена и не е жена. Жената привлича, а тя отблъсква; и тъй като аз съм стопроцентов мъж, ако прави такова впечатление на мене, сигурно е същото и с другите мъже като мене; затова и ще бъде винаги нещастна. Сега обича един мъж, който стои много по-ниско от нея, а тази връзка носи само разочарование за една жена с красива душа; всяка жена трябва да обича мъж, който я превъзхожда, или поне тя да се заблуждава, че е така.
Разбира се, за да успокои ревнивата Ханска, Балзак сигурно е преувеличил физическото си безразличие към Санд, както и мъжкия й характер. Но същността е вярна: той никога не я е пожелал. Освободени по този начин от каквато и да е неловкост, тези велики умове могат да разговарят свободно. Разговорът им трябва да е бил прекрасен и оживен. Двамата „велики мъже“ не са съгласни по нищо. Вярна ученичка на Русо, Жорж Санд вярва в естествената свобода на човека и в напредъка. Балзак, отстъпник от учението на Русо, вярва в първородния грях и не допуска, че човешката природа може да се промени. Жорж Санд се връща към християнството на „Савойския викарий“94, което, според нея, изхожда от евангелието на апостол Йоан. Балзак, почти съгласен с нейните религиозни убеждения, все пак поддържа римокатоличеството, отчасти защото споделя политическите схващания на дьо Бонал95, отчасти от преклонение към някои светци. Жорж Санд е републиканка, Балзак монархист. Жорж проповядва освобождаването на жената, брака по любов; Балзак защищава брака по разум и се страхува от прекалена свобода за омъжената жена. Жорж Санд е създала в романите си крайно идеализирани герои и ги търси в живота, но не ги намира; Балзак, обичан още от младини от една идеална жена, неговата Дилекта, рисува с безпощаден реализъм прелюбодеянието и разврата.
Балзак вярва, че е убедил Санд да възприеме брака не за самата нея, а за жените изобщо, и възможно е великият мъдрец да е имал щастливо влияние върху мисълта на Жорж. Що се отнася до Каторжниците на любовта, Балзак развива темата, подсказана от Санд, и написва шедьовър: „Беатриса или любов по принуждение“. Това е твърде жесток намек за претенцията на Мари д’Агу да създаде от Лист нов Данте, а тя да бъде нова Беатриче. „Данте! Беатриче! — казва горчиво Лист. — Данте сътворява своята Беатриче и истинската Беатриче умира на осемнадесет години!“ Мадам д’Агу, шест години по-възрастна от Лист, е на тридесет и три.
Що се отнася до Жорж, Балзак я рисува под името Фелисите де Туш, с литературен псевдоним Камий Мопен. Изборът на името може да се стори като епиграма, защото напомня съмнителната героиня на Теофил Готие. Но портретът е ласкателен; „Сърцето й е по-велико от таланта… Гениална е и води изключителен живот, който не може да се преценява като обикновените съществувания…“ Беатриса Рошфид е, напротив, строга сатира на мадам д’Агу: „У нея има известна превзетост; премного изглежда да знае необикновени неща…“ Клод Виньон прилича на Гюстав Планш, с разрешение на първообраза. Що се отнася до Дженаро Конти, Балзак се кълне, че това не е Лист, който — с обичайното си достойнство — не приема да има прилика и не се обижда. В действителност сходството, както винаги в творби на Балзак, е дълбоко; но Мари не прощава нито на Жорж, нито на Балзак този роман, написан — както се изразява тя — „след осем дни, прекарани насаме в Ноан“.