Валдемозката обител, монастирче, построено за дванадесет души монаси и един игумен, има от двете си страни изглед към морето. Тъй като орденът е разпръснат с декрет от 1836 година, държавата дава под наем килиите, но поради суеверен страх малцина идват да ги обитават. Санд и „семейството й“ са тук сами с един аптекар, един клисар и съседката Мария Антония, която им услужва „от любов към бога, por l’assistencia98“, но прибира всъщност най-хубавите вещи и храна. Прислужници са Каталина, едра валдемозка вещица, и Нина, дребно рошаво чудовище. Мозайките в параклисите и галериите са в арабски стил. Вечер, при лунно осветление, старите сгради изглеждат фантастични. Соланж и Морис се катерят на покрива по спирални стълби.
Зелени планини, жълто-червеникави скали, самотни палми, залутани в розово небе — в слънчев ден декорът е величествен. Но престоят във Валдемоза е все пак несполука. Тъй като Шопен не понася местната кухня, Санд трябва да готви сама. Да се грижи за болния, да готви, да обикаля магазините в Палма, да скита в дъжда с децата, да минава с жалки превозни средства през придошли порои и в същото време да преработва „Лелия“ и да пише „Спиридион“, защото трябват пари, а Бюло, който се грижи за издръжката на пътешествениците, иска материали — този живот е напълно подходящ за силната й натура. Над леглата им прелитат орли. Планината е често обвита в мъгла и лампичката, с която се движат из безлюдните галерии, прилича на блуждаещ огън. Никога не е имала по-романтично жилище. Шопен работи в „килията си, с врата, по-висока от дворните врати в Париж“: ненакъдрен, без бели ръкавици, но бледен както винаги. Получил е най-после своето пианино, задържано дълго време в Палма в ноктите на митничарите. Върху това пиано се виждат творбите на Бах и собствените му нечетливи ръкописи. Но той страда, че му липсват вещите, с които е свикнал.
Съседите не обичат малката френска група, която ги възмущава, като не ходи на черква. Алкалдът99 и кюрето ги наричат езичници, мохамедани или евреи. Селяните се сговарят да им продават риба, яйца и зеленчук на невероятни цени. Соланж ги възмущава с рубашката и панталоните си. Едно десетгодишно девойче не бива да се облича като мъж. Климатът е много добър за децата; Соланж разцъфтява. И Морис дори се оживява като по чудо. Майка им ги кара да работят с обичайното си прилежание: „С Морис сме потънали в Тукидид и нему подобните; със Соланж — в косвеното допълнение и съгласуването на причастията… Но Шопен застрашително слабее. Неговият «катар» (Санд отказва да приеме, че кашлицата му се дължи на нещо друго) поддържа отпадането и слабостта, му.“ Жорж се измъчва, като не може да го храни по-добре, и ужасно се сърди, когато прислужниците откраднат бульон или не донасят навреме пресен хляб. Колкото повече зимата напредва, толкова повече тъгата парализира усилията на Санд да бъде весела и спокойна:
„Състоянието на нашия болен се влошаваше постоянно, вятърът виеше из урвата, дъждът шибаше прозорците, гръмотевицата пронизваше дебелите стени и внасяше зловещата си нота сред смеха и игрите на децата. Насърчени от мъглата, орли и ястреби се спускаха да грабват бедните врабчета от самия нар до прозореца ми. Разяреното море задържаше всички плавателни съдове в пристанищата; ние се чувствувахме като затворници, без каквато и да е просветена помощ или полезно съчувствие. Смъртта витаеше над главите ни, готова да грабне някого от нас, а ние бяхме съвсем сами, безпомощни да се борим за жертвата й…“
Местният лекар поставя диагноза туберкулоза на гърлото и предписва кръвопускане и диета. Жорж смята, че кръвопускането ще бъде смъртоносно, и не иска да се съгласи, че болестта е туберкулоза. „Грижила съм се за много болни — казва тя — и имам верен усет.“
Въпреки страданията си Шопен работи. По време на престоя в Майорка той композира балади и прелюдии, много от които — както се разправя (макар че това изглежда съмнително), са плод на неговите тревоги; когато Жорж, излязла на нощна разходка с децата, закъснява да се прибере.
„Ние бързахме — пише Санд, — като имахме предвид, че нашият болен ще се безпокои. Той беше наистина много разтревожен, но се бе сякаш вкаменил в някакво спокойно отчаяние и свиреше, разплакан, някаква възхитителна прелюдия. Като ни видя, че влизаме, извика и стана, после ни каза със странен глас и замаян израз: «Ох, знаех, че сте умрели!…» Когато дойде на себе си и видя в какво състояние сме, отново му прилоша, като си представи на какви опасности сме били изложени; по-късно ми призна, че докато ни чакал, видял всичко това насън и като не можел да различи ясно сън ли е наистина или действителност, се успокоил и унесъл в свирене, убеден, че сам е вече мъртъв. Виждал се потънал в езеро, тежки ледни капки падали отмерено на гърдите му, а когато го накарах да се вслуша в капките, които действително падаха отмерено по покрива, заяви, че не ги чува. Дори се разсърди, загдето употребих израза подражателна хармония. Възмущаваше се гневно и с основание срещу тези детински слухови подражания. Неговият гений беше изпълнен с тайнствените хармонии на природата, изразявани великолепно и равностойно, от неговата музикална мисъл, а не с робско повторение на външни звуци. Това, което бе композирал тази вечер, беше наистина изпълнено с дъждовните капки, падащи по звънките керемиди на монастира, но във въображението и песента му те бяха изразени със сълзи, падащи от небесата върху сърцето му.“