Можем да си представим как тези мистично-революционни разсъждения възмущават читателите на „Ревю де дьо монд“. Самите приятели се мръщят. Сент Бьов до мадам Жуст Оливие: „Разбирате ли «Спиридион»? Казват, че отец Алекси е господин дьо Ламне, а прочутата книга дух е «Енциклопедията» на Льору. Говоря наслуки, защото не съм я чел и нямам желание да я прочета…“ А мадам д’Агу, която е чела книгата: „Нищо не разбрах“. Вярно е, че няма и желание да разбере. Бюло моли Санд да слезе на земята. Читателите искат нова „Индиана“, нова „Лелия“. Но Жорж е убедена, че с тези метафизични бълнувания се издига към по-висше изкуство. И повтаря грешката си със „Седемте струни на лирата“, отвратително подражание на Гьотевия „Фауст“.
Жорж Санд до Карлота Марлиани, 17 март 1839:
Трябва да ви кажа, че всяка малко по-дълбока замисъл ужасява льо Бонер и Бюло, защото техните абонати предпочитат романчета като „Андре“, които се харесват еднакво и на хубавите им дами, и на слугините. Тези господа се надяват, че ще им дам скоро някаква повест от рода на Балзаковите. За нищо на света не бих желала да се затворя завинаги в този жанр и се надявам, че завинаги съм го напуснала. Не казвайте на нашия тапир, но ако не ми хрумне сюжет, при който бих могла да представя простичко една велика мисъл, няма вече да пиша по този начин…
Тя продължава да се грижи с майчинска преданост за Шопен. „Не мога да излизам, защото бедният ми Шопен не иска да остава сам; скучно му е, когато около креслото му няма детска олелия или четене на глас…“ На Бокаж: „Мили братко… отговарям ви от фокийския град100, толкова фокийски, колкото и ние с вас сме фокийци. Както и да е, след Испания той ми се струва прекрасен. Шопен е понапълнял малко, почти не кашля и е весел като сипка, щом не духа мистрал…“ Когато състоянието му се подобрява, тя го води в Генуа — на поклонение в памет на Мюсе, както някога е водила Малфий във Франшар. Двамата Фелоу, които живеят по това време в Лука, ги поканват на гости. Но Жорж е недоверчива. И с основание. Мари д’Агу, която много обича да пише писма, от няколко месеца насам осмива съвсем неблагосклонно „шопинираната“ Жорж.
Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Флоренция, 9 ноември 1838:
Пътуването до Балеарските острови ме разсмива. Съжалявам, че не се е състояло преди една година. Когато Жорж си пускаше кръв, всякога й казвах: „На ваше място бих предпочела Шопен!“ Колко разреза с ланцет щеше да си спести! Не би писала „Писма до Марс“ и не би прибирала Бокаж, всичко би било по-добре за някои добри хора. Дали престоят на Балеарските острови ще бъде продължителен? Както познавам и двамата, след един месец съвместен живот не ще могат да се понасят. Те са два антипода, но какво значение има това, всичко е чудесно и не можете да си представите как се радвам и за двамата. А Малфий? Какво става с него при тези стълкновения? Дали ще отиде, както казваше сам, да закали кастилската си гордост във водите на Мансанарес? Или Жорж е била случайно права, като ме уверяваше толкова често, че е обидно глупав и смешен? Аз не съм била никога особено обезпокоена от здравното състояние на Морис. Испанското слънце би било във всеки случай странно лекарство против сърцебиене. Вие, разбира се, с право обичате таланта на Шопен, чрез него се изразява прелестно една изтънчена натура. Той е единственият пианист, когото мога да слушам не само без досада, но с дълбоко съсредоточаване. Съобщете ми новини за всичко. Превързвате ли раните на Бокаж или и пред вас е в немилост? Наистина съжалявам, загдето не мога да си побъбря с вас по всичко това; уверявам ви, че то е невероятно смешно…
Когато показват това писмо на Ламне, който изпитва сатанинско удоволствие да „скарва тия женски“, той съветва Карлота да го изпрати на Жорж. Справедливо възмутена, Жорж пише напреко на първия лист: „Ето как ни преценяват и нареждат някои приятелки!“ Карлота я заклева да не открива откъде е била предупредена, затова Жорж намира за най-просто изобщо да не отговаря занапред на госпожа д’Агу: „Не обичам да се преструвам, че изпитвам приятелство“. Двамата Фелоу са изненадани и се оплакват на майор Пикте:
Лист до майор Пикте, Рим, август 1839:
Жорж Дюдеван Камарупи не се обажда от началото на Шопеновата ера (около девет месеца…). Последните произведения на доктор Пифоел („Алдини“, „Спиридион“ и „Седемте струни на лирата“) ми направиха тежко впечатление. „Лелия“ и „Писма на пътешественика“ са написани от съвсем друга ръка. След тях очевидно е настъпила умора, изтощение, упадък. Но да почакаме, и тъй като бяхме нейни приятели, да споделяме тези неща само шепнешком помежду си…