„Приемам тези условия — казва Мари, — защото съм убедена, че те ще се променят. Времето е велик учител. След няколко месеца или след няколко години ще ми кажете, че сте сгрешили.“
„Възможно е — отговаря Жорж. — Аз съм лесно податлива на прелъстяване, а вие, Мари, сте много прелъстителна.“
Лист одобрява поведението на своята приятелка: „Вашето държане към Жорж извънредно много ми харесва… Трябва да бъдете търпелива, сдържана, а това е възможно, защото сте силна… Не мисля, че е дошло време за скъсване с Жорж… Не обръщайте внимание, ако е възможно, на много неща и простете други… Когато скъсате, това трябва да стане с гръмко, решително предимство…“ Но привидното помирение не променя нищо и клюките продължават.
Мари д’Агу до Франц Лист, 21 януари 1840:
Потоцки ми призна, че когато заминах сама за Ноан (през 1837), той не се съмнявал, че между Жорж и мене съществува приятелство от сорта на това, което е имала с Дорвал…
Четвъртък, 6 февруари:
Вчера вечеря с Жорж, Карлота, дю Рур, Гжимала, Потоцки, Сегерсови. Жорж доста намръщена. По време на вечерята тя накара Гжимала, зачервен от шампанско, да й опипа (буквално) коляното, като каза (говореха за красотата на коленете): „Слушайте, Гжимала, кажете какво е моето коляно? — Гжимала: С розова кожа. — Жорж: Моля ти се, престани най-после, гъдел ме е! Ще те одращя…“ Принуден и замиращ разговор до полунощ. Не мога вече да гледам those people103.
10 февруари 1840:
Идва Виньи. Беше разнежен, говори ми надълго за Дорвал. Казва, че Жорж я е погубила! Научил от Сент Бьов, че виждам по-нарядко Жорж, и от сърце се провикна: „Толкова по-добре!“…
10 март 1840:
Отношенията ми с Марлиани са отново отлични. Мисля, че семейство Шопен скоро ще се разпадне. Общите познати го представят като ревнив болник, човек, погубен от страст, който се измъчва и измъчва другите. На нея й е дотегнало, но се страхува, че той може да умре веднага, ако го напусне…
Мари д’Агу до художника Анри Леман, 6 февруари 1841:
Абатът (Ламне) издържа добре затвора си. Не иска да приема там жени. Мисля, че прави това, за да не види мадам Санд…
21 април 1841:
Мадам Санд ме мрази; не се виждаме вече…
18 май 1841:
Концертът на Франц в консерваторията в чест на Бетовен беше тържество, достойно и за двамата (пред вас мога да си позволя да кажа: Бетовен и Лист, нали?). Раздразнена от тези успехи, мадам Санд е подтикнала Шопен да даде концерт у Плейел в затворен кръг, само за приятели. Лист написа чудна статия за този концерт (струва ми се, че статията много ги е раздразнила!)… Тя е дотолкова разярена срещу мене, щото — представете си! — е стигнала дотам да каже на Франц, че сте ми били любовник! Той й отговорил духовито, както умее да постъпва. От това омразата й само ще се задълбочи. Аз се отдръпнах окончателно от котерията Марлиани…
Тук е уместно да се повтори един цитат, любим на абат Ламне: „Помириха ни, прегърнахме се и оттогава сме смъртни врагове“.
V
Посивели коси
Жорж Санд до Бокаж, 1843:
Ноан е много променен от времето, когато го видяхте изпълнен с игри и смехове. Моите четиридесет години внесоха в него сериозност… Освен това тъжното състояние на нашия приятел ни приучи към меланхолия или най-малко към съсредоточеност… Извинете за драскулките; лампата ми гасне. Настъпващата зора е сива, както започва да посивява и главата на тази, която ви пише…
1845:
Животът е дълбока рана, която нарядко престава да боли и никога не заздравява. Много съм тъжна и много съм мрачна, но така още повече обичам тия, които заслужават да бъдат обичани…
Потокът на времето отнася покрай нея към падовете на смъртта всички, които е обичала или ненавиждала. Казимир е наследил в 1837 година от мащеха си, баронеса Дюдеван, имението Гийери със задължение да изплати много завети, от което се превръща в богат собственик без пари. Той се настанява в замъка и живее в Гаскон, като пътува нарядко. Обича горите от бор и корков дъб, папратите, жълтугите и лозята. Съседите му го смятат за „баща и господ на тоя край“. Общуването с Аврора го е направило по-културен и по-умен от приятелите му. Той обича да цитира Паскал или Сенека и говори сдържано за несполуките си. Хората в Гийери не могат да повярват, че жена му го е напуснала, защото е груб и невъзпитан. Тук го намират добър, кротък, приятен и дори красив. Една малко попрезряла особа, мадам дьо Боамартен, се влюбва в него и се старае да му вдъхне любов. Напразна надежда: той познава много добре каква напаст са пламенните жени. Един ден пише на сина си Морис: „Имам да ти съобщя добра вест: мадам дьо Боамартен почина…“ Изразът е жесток, но към Казимир са се отнасяли някога жестоко. Децата му идват всяка година да прекарат част от ваканцията в Гийери. От 1844 година той живее съпружески с Жени Далиа, постъпила у дома му като икономка. От нея има дъщеря Роза и би желал да се ожени за майката, на която е безусловно верен, но тъй като Аврора е още жива, никаква законна връзка не е възможна. Отлъчват го дори от изповед и причастие заради незаконното съжителство и той страда от това, защото с напредването на годините е станал отново вярващ. Но присъствува всеки неделен ден на литургия на почетно място, както подобава на кастелан, и носи достойно бремето на своето смешно минало.